Потръпна при този спомен, захвърли сладкиша и изпи на един дъх цялото съдържание на чашата с ферментирал ябълков сок. За огромно негово облекчение усещането престана веднага. Едва когато моментната му паника отмина, разумът му се възвърна. И му каза, че не е възможно в сладкиша му да има ананас. Не само не бе усетил вкуса му; готвачката никога нямаше да позволи да му бъде поднесено нещо с ананас, тъй като знаеше много добре какво ще му струва това.
Той се успокои и се върна отново към проблема със Софи и теорията, че или я бе изплашил, или я бе отвратил със своята страст. След кратък, но сериозен размисъл отхвърли и двете причини, защото не бяха убедителни. Не и след като си спомни как тя бе отвърнала на ласките му. Начинът, по който се бе вкопчила в него и застенала, говореше по-скоро, че нейната страст бе не по-слаба. Това го наведе на друга мисъл; възможно ли бе Софи да е изпитала срам от своето поведение и сега да й е неудобно да го погледне?
Почеса се. Това действително би могло да обясни защо скачаше всеки път, като го види. Да, но човек — почеса се по врата — не можеше да разчита винаги на логиката на женския ум. Както знаеха всички мъже, в начина, по който мислеха жените, нямаше нито хармония, нито причина. Колкото до действията им…
Изпълнен с желанието да вие от безпомощност, Никълъс се почеса отново по врата. Беше обаче прекалено погълнат от сърдечните си проблеми, за да обърне внимание на този факт или на това, че езикът му отново беше изтръпнал.
След известен размисъл и усилено чесане той стигна до извода, че можеше да разреши проблема си само по един начин: трябваше да я намери и да я попита направо защо го избягва. А дали тя щеше да му даде задоволителен отговор…
На вратата се почука.
Изнервен от прекъсването, младият мъж извика:
— Влез!
Показа се икономът, задъхан и със зачервено лице, сякаш беше тичал.
— Е? Какво има, Диксън? — изръмжа графът, като се почеса по врата.
Как само сърбеше. Очевидно Джесъп го беше обръснал прекалено гладко тази сутрин.
След като помълча няколко секунди, докато си поеме въздух, икономът рече:
— Хиляди извинения, милорд, но вестителят на лейди Чадуик пристигна и възвести, че нейната карета трябва да се появи всеки момент.
Негово височество се почеса още веднъж; новината определено не му допадна. Без да се опитва да прикрива раздразнението си, той отвърна:
— Благодаря, Диксън. Ще сляза да ги посрещна.
Икономът кимна.
— Много добре, милорд.
И побърза да се върне на поста си.
Докато си представяше какво го очаква, Никълъс се почеса по корема. Това обаче не му донесе облекчение. Влудяващото усещане се усилваше. По дяволите, перачката трябва да се бе престарала с колосването на ризата му.
Младият мъж излезе от библиотеката, като се чешеше ту по една, ту по друга част на тялото. Когато стигна до вестибюла, вече всичко го сърбеше и му ставаше ту студено, ту горещо.
Докато очакваше нещастно Диксън да отвори вратата, той се замисли отново за плодовия сладкиш. Възможно ли бе готвачката да е сложила в него някакъв нов екзотичен плод, който също не му понасяше?
— Милорд! Пристигнаха! Каретата спря отпред — възкликна икономът и отново се изчерви.
Най-голямото желание на графа в момента бе да се разсъблече и да се потопи в пълна с хладка вода вана. Въпреки това излезе на площадката пред главния вход, като се молеше приветствията да бъдат по-кратки. Потисна с усилие желанието да се почеше по гърба и се спусна по стълбите, твърдо решен да изпълни джентълменския си дълг и да помогне на дамите да слязат от каретата.
Първо слезе жена на средна възраст със стилен ансамбъл в черно и лилаво. Никълъс отсъди по цветовете, че това е полутраур и следователно дамата бе овдовялата маркиза. Поклони се любезно и предложи ръката си с думите:
— Лейди Чадуик, предполагам?
Тя пое ръката му с прелестна усмивка на лице.
— А вие трябва да сте лорд Линдхърст. Боже, Боже! В писмото си майка ви ви представяше като изключително красив и впечатляващ младеж, но трябва да призная, че истината надминава многократно думите й.
Той отвърна на усмивката й; тя определено му допадаше. Не само беше приятна и очарователна, ами и доста привлекателна. Ако дъщеря й беше като нея, нямаше да има проблем да си намери достоен съпруг въпреки скандалните обстоятелства около смъртта на бащата. Чадуик очевидно беше голям глупак, за да умре в обятията на някаква лека жена, когато имаше такава съпруга. След като помогна на майката да слезе, младият мъж се обърна отново към каретата и зачака появата на дъщерята.
Появи се жена с измъчено лице, която му бе представена като госпожица Бенинг, камериерката на лейди Джулиана. Изумиха го размерите на лекарската чанта, която носеше; те бяха такива, сякаш бе пристигнала с намерението да лекува обитателите на цялото графство…