Или някой изключително болен пациент. Възможно ли беше момичето да се е поболяло по пътя? Внезапно притеснен, Линдхърст надникна в каретата.
Тъмнина. Не виждаше нищо друго освен тъмнина. Прозорците бяха затворени, щорите — дръпнати. Намръщи се. Боже мили! Вътре сигурно бе адски горещо, като се имаше предвид колко топъл беше денят. Какво си мислеха тези жени? Сигурен, че момичето или е припаднало, или се е задушило, младият мъж погледна отново към маркизата.
Тя се намръщи с досада към каретата.
— Ела, Джулиана — възкликна тя. — Уверявам те, че въздухът тук е изключително здравословен.
Отвътре се чу леко шумолене.
— Абсолютно ли си сигурна? Знаеш колко податлива съм на зараза.
— Абсолютно съм сигурна — отвърна лейди Чадуик.
Никълъс погледна озадачено към госпожица Бенинг.
Тя се усмихна доста неубедително.
— Лейди Джулиана се притеснява, ъъъ… необичайно много за здравето си, милорд.
Линдхърст се почеса под брадичката, докато обмисляше мрачно обезсърчаващата информация. По дяволите. Надяваше се гостенката му да не е от онези скучни жени, които говорят непрестанно за болести и чийто единствен интерес в живота е събирането на последните лекове. Определено пред тях предпочиташе обясненията на госпожица Мейхю за това как се изкормва риба и увлечението на лейди Хелън по Минг-Минг.
Готов за най-лошото, младият мъж отпусна ръка. Какъвто и да беше случаят, най-голямото му желание в момента бе посетителката му най-после да излезе от каретата; едва тогава щеше да има възможност да се върне в стаите си и да се погрижи за сърбежа. Той не само се разпространяваше, ами се и усилваше. Стисна длани в юмруци, за да устои на влудяващото го желание да се почеше. В този момент лейди Джулиана се появи на вратата. Видът й го накара да забрави за момент дискомфорта си.
Всички тези разговори за зарази го бяха подготвили за едно от онези слаби, бледи същества, чиято предпочитана дейност е губенето на свяст. По всичко личеше обаче, че момичето ще живее поне сто години. И не само това, ами и беше красиво. Ако сега Куентин беше тук, той несъмнено щеше да стане роб на прекрасните й червеникаворуси коси и пищна фигура. Графът си припомни изведнъж добрите маниери, пристъпи напред и й подаде ръка.
Девойката потрепери и рязко се дръпна назад.
— Не… моля ви. Аз… аз…
— О, за Бога, Джулиана — извика лейди Чадуик. — Поеми ръката на негово височество и го поздрави както подобава.
Момичето изгледа заинатено майка си.
— Нищо подобно няма да направя. Негово височество се е завърнал неотдавна от града, а всички знаят, че по това време на годината Лондон е пълен със зарази. Всъщност… — Прекрасните й нефритенозелени очи се разшириха, когато ги насочи отново към своя домакин. — Напълно е възможно да има някое ужасно заболяване, без дори да подозира.
Никълъс отвори уста, за да я увери в противното, но в този момент се чуха забързани стъпки и гласът на баща му изгърмя зад гърба му:
— Лейди Чадуик! Лейди Джулиана! Добре дошли в Хоксбъри.
Линдхърст се усмихна с облекчение. Щеше да го остави да се оправя с глупостите на девойчето. На него лично контактът с нея му бе предостатъчен. Освен това червата му започваха да се бунтуват по начин, който не предвещаваше нищо добро.
— Скъпи ми лорд Бересфорд — възкликна лейди Чадуик и засия, когато той целуна ръката й. — Нямате представа колко се радвам да ви видя отново. Надявам се, че здравето на съпругата ви вече е по-добро?
— Какво? Какво? Какво? — възкликна дъщеря й; звуците, които излязоха от гърлото й, напомняха кудкудякане. — Съпругата му болна ли е?
— Тихо, момиче — смъмри я маркизата. — Болестта на нейно височество не представлява опасност за теб. Хайде, излизай от каретата, за да можем да се настаним, да се измием и да се преоблечем.
„Да, моля те, излез оттам“ — умоляваше наум и младият мъж, като скърцаше със зъби, за да устои на силния чревен спазъм. Тъй като знаеше какво щеше да последва, той погледна отчаяно към входната врата. Нямаше шанс да стигне дотам, без да се изложи.
— Не! Не мога… няма да вляза в тази къща! Няма да вляза, щом в нея има болен човек — изпищя лейди Джулиана.
— Ще направиш каквото ти казвам, и то незабавно, или ще те ударя — изрече майка й, очевидно на края на търпението си.
— В такъв случай ще трябва да ме удариш, тъй като отказвам да се доближавам до тази… до тази… до тази чумава къща! Или до тях. — И посочи обвиняващо към двамата домакини. — Ако нейно височество е болна, тогава цялото имение и всичките му обитатели със сигурност са заразени.