— Не. Не разбраха. Е, поне момичето не разбра, и по-добре. Тя е такава ексцентричка, колкото и Бръмбли и…
— О, да върви по дяволите момичето — възкликна съпругата му и махна нетърпеливо. — Къде е Колин?
— В покоите си. Госпожа Пикстън му даде от своите лекове и приготви специална баня. Преди да тръгна насам, Джордж му помагаше да влезе във ваната.
— Бедното ми момченце. Трябва да отида веднага при него — заяви лейди Бересфорд, седна в леглото и отхвърли завивките. — Мястото на една майка е до сина й, когато той е болен.
— О, не! Не, милейди. Не трябва да ставате от леглото — извика Софи и се спусна да я възпре.
След като бе отровила Никълъс, най-малкото, което можеше да направи, бе да се погрижи вместо него за майка му.
Маркизата обаче, махна с ръка.
— Спокойно, момиче. Чувствам се чудесно. Върви да ми донесеш някоя роба. Пурпурният кашмир би трябвало да свърши добра работа.
— Но вие не можете… не трябва! Болестта може да се върне и дори по-лошо — възпротиви се младата жена, като хвърли отчаян поглед към своя господар.
Той само сви рамене.
— Отбележи този ден в календара си, скъпа. Ти току-що стана свидетелка на чудо, достойно да бъде отбелязано в медицинските анали.
— Но…
Негово височество поклати глава.
— Всичко ще бъде наред, помни ми думата. Хайде, сега направи каквото ти казва тя. Смея да кажа, че в този момент на Колин малко майчини грижи не биха му били излишни.
Софи срещна погледа му за миг, след това преглътна мъчително и сведе глава, за да скрие напиращите сълзи.
— Да, милорд. Както желаете — отвърна задавено.
О, какво не би дала, за да може също да отиде при Никълъс. Щеше…
Пак беше направила нещо глупаво, което можеше да го убие.
Ако вече не беше станало.
Глава 20
Времето пълзеше като охлюв, докато Софи очакваше завръщането на маркизата с новини за Никълъс. Започна да се смрачава, после се стъмни напълно и тя започна да се опасява за най-лошото. Вероятно любимият й беше съвсем зле, щом майка му бе останала толкова дълго при него.
Не я сдържаше на едно място, затова се движеше неспокойно из стаите на нейно височество, като пренареждаше и поправяше всичко, което попаднеше пред погледа й. Дори подреди шапките на своята господарка според цветовете.
В ръцете й попадна едно боне, украсено със синя сатенена пандела и букетче маргаритки. При вида на деликатните цветчета младата жена прекрати трескавата си дейност. Сърцето й се сви от мъка и тя заплака. Искаше да преживее живота си заедно с Никълъс, но знаеше, че желанието и е неосъществимо.
О, как копнееше да го прегърне отново, да усети силните му ръце и топлото му тяло. Жадуваше да чуе гласа му, прегракнал от желание, от нежност, докато шепнеше името й. А целувките му…
Софи въздъхна и затвори очи, като си представи, че устните му са притиснати в нейните. Погълната от мечтите си, тя все още стоеше на същото място, когато влезе госпожица Стюарт.
— Божичко, дете! Какво правиш още тук? — възкликна тя и се намръщи. — Минава полунощ.
Полунощ? Боже милостиви! Никълъс очевидно бе дори по-зле, отколкото предполагаше. Много по-зле… може би на смъртно легло. Очите й се насълзиха. Най-голямото й желание в момента бе да научи нещо за него; сведе глава, за да скрие мъката си, и отвърна:
— Исках да свърша някои неща, преди да си легна.
Очевидно гласът й бе прозвучал много нещастно, тъй като личната камериерка се озова моментално до нея. Вгледа се в лицето й и промълви:
— Ама ти плачеш. Какво се е случило?
Тя изглеждаше толкова мила, толкова състрадателна, че Софи пусна бонето, притисна се към нея и заплака.
— Хайде, хайде, скъпа — каза госпожица Стюарт, като я потупваше по гърба. — Нищо не може да е чак толкова лошо.
— О-още по-л-лошо е дори — изхлипа девойката.
Другата жена въздъхна.
— Е, плачът няма да го подобри. Така най-много да се поболееш и тогава положението със сигурност ще стане още по-лошо. — Потупа я още няколко пъти по гърба. — Предлагам да се поуспокоиш и да ми кажеш какво е станало. Кой знае? Може да успея да помогна. Дори да не мога, вероятно ще ти стане по-добре, като споделиш проблемите си.
Софи се замисли върху думите й. Ако някой бе в състояние да изслуша човек, без да го съди, това несъмнено бе госпожица Стюарт. Освен това тя бе сред малцината, на които можеше да се довери да запазят тайната й. Девойката вдигна глава, срещна погледа й и прошепна:
— Мисля, че убих лорд Линдхърст.
Вместо да се изуми, както бе предполагала, личната камериерка на лейди Бересфорд само се намръщи.
— Убила ли си го? — Поклати глава, видимо объркана. — За какво говориш? Негово височество не е мъртъв. Лично го видях преди не повече от десет минути.