— Е, може още да не е мъртъв, но вероятно няма да дочака разсъмването. О, госпожице Стюарт! Не съм искала да го отровя, наистина не съм искала! Исках само да бъда сигурна, че ще има някакъв сладкиш към закуската си.
Камериерката я наблюдава безизразно в продължение на няколко секунди, а след това погледът й проблесна.
— Да не искаш да кажеш, че ти си поставила плодовата торта в подноса на негово височество?
Софи кимна, изпълнена с желанието някой да я застреля и да я отърве от страданията й. После отчаяно изрече:
— Когато отидох за закуската на нейно височество, видях, че в неговия поднос няма нищо сладко, з-затова сложих там по едно парче, което взех от д-другите два подноса. Помислих си, ами… — Подсмръкна и поклати глава. — …Негово височество се държи толкова мило с мен, че просто не можах да понеса мисълта да остане без сладкиш. Той толкова обича плодовите торти. А вместо това го убих.
— О, Софи, какво глупаво, глупаво дете си само — възкликна госпожица Стюарт и я прегърна. — Не си го убила. Утре… най-много вдругиден той ще бъде на крака, и то в много добро състояние. Подобно нещо се е случвало и преди и той винаги е оцелявал.
— Но аз се чувствам толкова виновна. Аз…
— Шшт! — прекъсна я по-възрастната жена и я прегърна отново. — Не си знаела, че ананасите не му понасят. Направила си го от добро сърце. Сигурна съм, че нейно височество ще се съгласи с мен, когато й кажеш.
— Да кажа… на нейно височество? — повтори притеснено девойката.
Камериерката кимна.
— Разбира се, че трябва да й кажеш. Бедната ни господарка се чуди как така тези две парчета от плодовия сладкиш са се озовали върху подноса на сина й и се притеснява да не би злодеянието да се повтори. Ако й кажеш това, което разказа и на мен, и обещаеш да не повториш грешката си, ще я успокоиш.
Софи се замисли над думите й, а след това се съгласи, макар и неохотно:
— Да, струва ми се, че трябва да си призная, макар да нямам представа откъде ще намеря смелост.
— Предполагам както намери смелост да признаеш грешката си за случката с госпожица Мейхю. — Вдигна падналото на земята боне с маргаритки и нареди: — А сега отивай в леглото. Можеш да приключиш… — Погледна към шкафа за дрехи. — С, това, което правиш с шапките, утре сутринта.
Девойката се подчини, макар да не се чувстваше изморена.
Подобно на следобеда нощта също й се стори безкрайна. Не можеше да заспи от притеснение заради предстоящата изповед; въртя се и се мята, докато най-накрая
Панси се принуди да се премести в леглото на Фанси, за да може все пак да дремне. На сутринта Софи се чувстваше толкова изтощена от тревога, че едва се надигна. Но все пак го направи и побърза да отиде първо при нейно височество. Предпочиташе да приключи колкото се може по-скоро с разговора, от който се страхуваше.
Госпожица Стюарт я посрещна на вратата и я информира, че лейди Бересфорд току-що си е легнала, след като цяла нощ се е грижила за Никълъс. Едновременно разочарована и изпълнена с облекчение, Софи слезе да закуси, а после помага цял ден на Панси да кърпи чаршафите на семейството. Едва вечерта събра отново смелост да застане пред маркизата.
Оказа се обаче, че нейно височество не е в покоите си, а е отишла да посети сина си. Твърдо решена да не прекара още една подобна нощ, младата жена се зае отново с подреждане на шапки в очакване завръщането на своята господарка. Когато най-сетне чу отварянето на вратата на спалнята, стомахът й се сви. Неохотно се отправи към съседното помещение.
Беше лейди Бересфорд. Щом зърна девойката, тя се усмихна и възкликна:
— О, Софи. Не очаквах да те намеря тук. Защо не си слязла да вечеряш?
Смелостта й се изпари, но все пак успя да промърмори:
— Трябва да поговоря с вас, милейди.
— Това сигурно може да почака, докато вечеряш, нали? Младо момиче като теб има нужда от храна, за да поддържа силите си.
Девойката поклати глава; топлият глас на нейно височество я накара да се почувства още по-зле.
— Ако изчакам още малко, най-вероятно няма да събера смелост да ви го кажа.
Маркизата се намръщи.
— Както желаеш, но обещай, че след това ще отидеш да се нахраниш и да си легнеш. Тази вечер ми изглеждаш страшно бледа и уморена.
— Наистина съм уморена — призна нещастно Софи. — Цяла нощ не съм мигнала от тревога заради вашия син и заради това, което трябва да ви кажа.
— Разбира се, че си се притеснявала за него — измърмори нейно височество.
Младата жена набърчи чело, озадачена от странния отговор, но не се замисли повече върху него; прекалено заета бе да търси как да започне признанието си. Най-сетне сведе глава и заяви: