— Аз поставих ананасовия сладкиш в подноса на лорд Линдхърст.
— Така ли?
Въпросът прозвуча тихо и безстрастно. Софи кимна и се опита да преглътне.
— Нямах представа за проблема му с ананасите. Наистина нямах. Просто забелязах, че в подноса му няма никакъв сладкиш, и реших да поправя това, което взех за неволен пропуск. Знам колко обича плодове и си помислих, че ще се зарадва на сладкиша. — Тъй като нейно височество не отговори веднага, тя побърза да добави: — Знам, че не е достатъчно да кажа, че съжалявам, но наистина съжалявам. И то ужасно. Само като си помисля колко зле се чувства заради мен бедният Ник… ъъъ, лорд Линдхърст, ми… ми…
Гласът й потрепери. Докато се опитваше да се овладее, за да продължи обяснението си, дочу шумолене на коприна. Миг по-късно почувства дланта на маркизата върху рамото си. Софи…
— Моля ви, простете ми, милейди — прошепна девойката. — Казвам истината, като твърдя, че бих предпочела да сторя зло на себе си, но не и на вас или на вашето семейство. Всички вие сте толкова мили с мен и… и…
Гласът отново й изневери и този път тя не успя да удържи риданието си. Сълзите рукнаха от очите й, а тя самата се почувства смазана от тревога.
— Софи. Погледни ме — изкомандва тихо нейно височество, като я стисна за рамото.
Тъй като младата жена не я послуша, тя я хвана за брадичката, повдигна лицето й и рече:
— Разбирам, че случилото се е неволна грешка, и ти прощавам. Всеки може да се убеди, че наистина съжаляваш. Смятам обаче, че трябва да искаш прошка не от мен, а от сина ми. Той пострада от твоята грешка.
Софи замръзна, смаяна от предложението. Но миг по-късно се усмихна.
— Нищо не бих сторила с по-голяма готовност от това да се извиня на негово височество — прошепна.
И наистина, най-голямото й желание беше да види Никълъс и да се увери, че той наистина е добре.
— Е, в такъв случай ще го намериш в оранжерията.
— Оранжерията? — повтори невярващо девойката. Беше предположила, че ще се срещне с него някъде из имението, а не на такова уединено място, каквото беше оранжерията в този час на деня. Лейди Бересфорд кимна.
— Той не можеше да си намери място, след като спа през целия ден, и настоя да отиде да провери как се развива новото му ягодово насаждение.
Софи се усмихна неуверено и също кимна, макар всъщност да нямаше намерение да отиде при него. Не смееше да остане насаме със своя любим. Просто нямаше сила да устои на желанието си за него.
Сякаш усетила вътрешната й съпротива, нейно височество каза:
— Навън е тъмно. Искаш ли да изпратя Джон да ти прави компания?
Джон? Чудесно! Нищо не можеше да се случи в присъствието на лакея. Изпита огромно облекчение: погледна към господарката си с намерението да приеме.
Тя я гледаше отново по онзи странен, смущаващ начин.
— Защо да не те изчакам тук? — попита Джон, като застана в центъра на ярко осветения, засаден с палми двор.
Софи се вкопчи в ръката му.
— Не… моля те. Не ме карай да застана сама пред него.
Лакеят се усмихна.
— Какво е това? Нервна криза?
— Да — промълви младата жена.
Той потупа дланта й.
— Мога да те уверя, скъпа, че не е нужно да изпадаш в подобна криза. Негово височество е изключително мил и изпълнен с разбиране човек. Убеден съм, че ще ти прости, щом разбере коя е била причината да сложиш парчетата ананасов сладкиш в подноса му.
— Предполагам, че… че си прав — отвърна неохотно девойката.
Всички в имението знаеха справедливия, мил характер на Никълъс, така че бе невъзможно да оспорва логиката на Джон.
— Разбира се, че съм прав. Освен това трябва да приключиш колкото се може по-скоро с този въпрос.
За да подсили думите си, той кимна, измъкна ръката си и я побутна към зимната градина.
— Но аз… аз — заекна Софи, търсейки ново извинение, с което да го задържи до себе си. Внезапно си припомни разказа на Никълъс за това, как се изгубил сред манговите дървета, и реши да се възползва от тази идея.
— Колкото и да ме е срам да го призная, не страхът от негово височество ме кара да търся твоята компания, а липсата ми на всякакво чувство за ориентация. Опасявам се да не се изгубя тук, докато го търся, и така и да не успея да намеря обратния път.
Лакеят се засмя.
— Е, доколкото знам, никой не се е изгубил завинаги тук. Но тъй като нямам желание ти да бъдеш първата, ще те придружа. — Подаде й ръка. — Тръгваме ли?
Софи я пое с облекчение. Сега щеше да има компания, само щеше да се извини на Никълъс и да приеме прошката му. Нямаше да се създаде усещане на изкусителна интимност помежду им, въздухът наоколо нямаше да затрепти от напрежение и нямаше как да разменят нито един поглед или дума, които да възпламенят желанието им. Срещата им щеше да бъде безопасно официална и кратка.