Докато пресичаха един след друг благоуханните остъклени помещения, увереността й се засили…
Но всичко се промени, щом зърна Линдхърст. Стори й се толкова блед и същевременно много красив, както бе погълнат от съзерцаването на плода на някакъв храст; наложи се да стисне здраво ръката на Джон, за да не хукне към него и да се хвърли в прегръдките му.
— Джон, Софи — вдигна очи той и се усмихна.
О, небеса! На бузите му се появиха познатите трапчинки, неговите прекрасни, неустоими трапчинки. В съзнанието й се пробуди неканен спомен за това колко гладка и топла бе неговата буза, когато бе целувала белега му. Обзе я почти непреодолимо желание да изпита отново същите усещания. Само мисълта за това бе достатъчна коленете й да се подкосят.
— Милорд. — Лакеят се поклони. — Моля да ни извините, че ви прекъсваме, но госпожица Бартън желае да обсъди нещо с вас.
— Така ли? — Погледът на графа вече бе върху лицето й, в тъмните му очи проблесна чувствен огън. Ефектът бе поразителен; тя усети моментално как пламва. Младият мъж промълви: — Можеш да ни оставиш, Джон.
Да ги остави? Умът й изкрещя в знак на протест, но сърцето и шепнеше „да“.
— Както желаете, милорд.
Софи усети подръпване, когато Джон се поклони отново. Това подръпване развали магията от погледа на Никълъс и й помогна бързо да възвърне разсъдъка си. Едновременно с това дойде и паниката.
Очевидно видът й бе не по-малко изплашен, тъй като лакеят се усмихна мило и рече:
— Всичко ще бъде наред, дете. Обещавам. — Потупа я успокояващо по бузата. — Ще те чакам в двора с палмите, за да те придружа до къщата.
— Не е нужно да чакаш — намеси се негово височество. — Аз ще се погрижа за госпожица Бартън.
— Не! — възкликна задавено тя. Овладя се веднага и побърза да добави: — Изключително добър сте с мен, милорд, но не искам да ви притеснявам.
— Не ме притесняваш, уверявам те — отвърна той и се намръщи леко. — Тъкмо се канех да се връщам вкъщи.
— Добре тогава, милорд.
Джон се поклони пак. Софи беше принудена да го пусне и той си тръгна.
Последва продължително, напрегнато мълчание, по време на което младата жена гледаше навсякъде другаде, само не и към графа. Най-сетне той въздъхна и рече:
— Разбрах, че си искала да ми кажеш нещо?
Гласът му бе безизразен, сякаш говореха в присъствието на лейди Бересфорд.
Изненадана, Софи вдигна поглед. Лицето му не изразяваше никакво чувство и тя се запита дали не е изтълкувала погрешно погледа му. Дали това не бе просто илюзия, създадена от безумното й увлечение по него?
Убеди се, че е точно така, когато миг по-късно Никълъс се намръщи и попита нетърпеливо:
— Е?
Вместо да й донесе облекчение, безразличието му я съкруши. Възможно ли бе целувката им да не е означавала нищо за него? Девойката сведе глава и измърмори:
— Аз… аз поставих сладкиша в подноса ви.
— Така ли?
Тя кимна и от окото й се отрони сълза.
— Изглеждаше толкова вкусен, а аз знам колко обичате плодове. Не знаех, че… ананасът ви действа така зле.
— Софи — гласът му прозвуча тихо, изпълнен с… Нежност?
Девойката подсмръкна. Проклето въображение.
Чу лекото поскърцване на кожените му ботуши по пода, когато се приближи към нея, и след това нежната му команда:
— Погледни ме, Софи! — Тъй като тя не се подчини, графът добави: — Моля те!
Нещо в гласа му я накара да вдигне пълните си със сълзи очи. В мига, в който погледът й се спря върху лицето му, той се усмихна и заяви:
— Благодаря за сладкиша.
Очите й се разшириха.
— Но аз… н-не разбирам — промълви задавено тя. — Всички разправяха колко зле сте се почувствали от плодовата пита.
— Така е.
— Защо тогава ми благодарите?
Вече едва се сдържаше да не пристъпи към него и да не постави длан върху бузата му. Сигурно имаше температура, щом говореше такива неща.
— Благодаря ти, че държиш достатъчно за мен, за да искаш да ми доставиш удоволствие. Нали това беше причината да ми дадеш парчетата сладкиш?
Топлотата се бе върнала в погледа му.
Софи кимна неуверено.
Линдхърст се усмихна още по-широко и трапчинките му се появиха отново.
— А аз започвах да си мисля, че вече не ме харесваш.
— Какво? Какво ви накара да мислите така?
— Вероятно има нещо общо с това как хукваш в обратната посока всеки път като ме видиш. Вече си мислех, че или съм те обидил, или съм те отвратил с целувките си.
— Какво? — извика младата жена. Как бе възможно да му хрумне подобно нещо, след като бе реагирала по такъв начин на ласките му? — Със сигурност не сте ме обидили.