— Разбирам. Значи съм те отблъснал.
— Разбира се, че не. — Софи се намръщи и пристъпи към него. — Сигурен ли сте, че сте се възстановили напълно от ананаса?
Постави длан върху бузата с белега. Стори й се хладна.
— От ананаса — да. От твоите целувки — не. Даваш ли си сметка какво правят с мен целувките ти? — прошепна той.
Погледът му беше изпълнен с толкова нежност, че съпротивата й рухна.
— Да, знам — призна тихо тя, — тъй като правят същото и с мен. Всъщност направо се ужасявам от това колко те желая.
— Сладката ми, невинна Софи — промълви Никълъс и я привлече в обятията си. — Не трябва да се страхуваме от желанието, а да му се наслаждаваме.
— Възможно е, но не мога да не се страхувам. Тези чувства са толкова нови… толкова странни — отвърна тя, като облегна брадичка върху гърдите му, за да продължи да съзерцава изразителните му очи.
Линдхърст се усмихна нежно. Впери изпълнен с не по-малко обожание поглед в лицето й и прошепна:
— Не знаеш ли, че никога не бих ти причинил нищо лошо?
— Да — прошепна тя
— Тогава ми се довери.
— Така и правя. — И наистина му вярваше. Той беше човек на честта, истински джентълмен. Като такъв бе толкова невероятно да използва някоя жена за случайна игра на маргаритки, колкото и самият папа. Добила смелост от тази вяра, девойката се надигна на пръсти, обви ръце около врата му и заяви: — Аз не само ти вярвам, Никълъс Съмървил, аз те обичам.
С тези думи притисна устни в неговите.
Младият мъж изпъшка и отвърна на целувката й; в началото устните му галеха, но постепенно ставаха все по-настойчиви. В резултат цялото й тяло пламна като от треска.
Графът я привлече по-близо към себе си и започна да я целува.
Софи въздъхна и се вкопчи по-силно във врата му. Когато вече си мислеше, че ще изгуби съзнание от удоволствие, Никълъс откъсна устните си от нейните.
Той я съзерцава дълго с потъмнял и жаден поглед. Дишаше тежко. После изстена и зарови лице във врата й. Целуна я, като шепнеше името й.
— Никълъс! О, Никълъс! — възкликна девойката и обхвана главата му, за да го накара да продължи да я целува.
Линдхърст така и направи, като слизаше постепенно все по-надолу, мина през ключиците и се спусна по-надолу. Тя стенеше и се извиваше при всяко негово движение. Никълъс спря едва когато стигна до деколтето на роклята й. Промълви отново името й и започна да прокарва език по деколтето, като дразнеше възбудената й плът, докато гърдите й настръхнаха болезнено.
О, как й се искаше той да ги докосне, да й свали дрехите и да ги мачка. Подлудена от желание, младата жена издърпа ръцете му от талията си и ги постави върху гърдите си, за да ги погали.
Никълъс направи точно така. Боже, ама тя бе прекрасна в страстта си. Никоя друга жена не го бе възбуждала като нея, никоя не бе поставяла на изпитание самоконтрола му. И въпреки това…
Той нямаше желание да я вземе набързо. Искаше да се наслади на всичко, което можеше да му даде, да я люби бавно и без да пропусне нищо. Ако за това му трябваше цяла вечност, още по-добре. Изпитваше към нея много повече от плътско желание. Онова, което чувстваше, бе по-дълбоко и истинско; знаеше, че то щеше да продължи безкрайно.
Софи обаче изобщо не беше толкова търпелива. Всяка негова целувка, всяка ласка разпалваше възбудата й, караше тялото й да пулсира по един трудно обясним, но прекрасен начин. Замаяна от новите усещания и нетърпелива да изпита още, тя се изви, отри се в него и усети твърдостта на възбудения му член.
Ококори широко очи и се отдръпна леко, за да може да огледа въпросното място. Уви, то бе скрито от гънките на жълтата й кадифена рокля. Любопитството й надделя над благоприличието; тя протегна ръка и опипа внимателно слабините му.
Долната част на тялото му отскочи, сякаш той се опитваше да избяга от допира й; от гърлото му се отрони задавено стенание. Объркана от неговата реакция, Софи вдигна поглед към лицето му, търсейки някакво обяснение. Никълъс бе затворил очи и като че ли се чувстваше безкрайно некомфортно. Възможно ли бе да не обичаше да го докосват с каквото и да било друго освен с маргаритки?
Сигурна, че случаят е точно такъв, младата жена се огледа. Все в някоя от оранжериите трябваше да растат маргаритки. Но в коя? Трябваше да попита, тъй като не виждаше друга възможност. Затова се изкашля и прошепна:
— Ъъъ… Никълъс?
Той изръмжа в отговор.
Приела ръмженето като подкана да продължи, тя попита свенливо:
— Къде мога да намеря, ъъъ… м-маргаритки?
Графът отвори очи и се намръщи.
— Маргаритки ли? За какво са ти?