Софи усети, че се изчервява.
— Нали се сещаш… ъъъ… освен ако не предпочиташ пера или крем?
— Пера? Крем? — Смръщи още по-силно чело. — За какво говориш?
С пламнало лице тя повтори наученото от брата на Лидия за сексуалния акт. Изумлението му очевидно нарастваше с всяка следваща секунда. Когато приключи, младата жена сведе поглед и попита смутено:
— Вие от кой тип мъже сте, милорд?
Настана продължителна пауза, през която той като че ли обмисляше въпроса си, после се изсмя.
— Признавам, че перспективата да оближа крем от поставена между гърдите ти купичка, ми се струва доста интересна. — Изсмя се отново. — Аз обаче съм от мъжете, които обичат да измислят играта в момента. Естествено, желанието ми е ти да ми помагаш в това, защото ще я играеш заедно с мен.
Сега бе неин ред да се намръщи.
— Не разбирам.
Линдхърст я притисна отново в обятията си и я целуна.
— Казано накратко, целта на нашата игра е да си доставим удоволствие един на друг по начин, по който сами изберем.
— Това означава ли, че можем да се докосваме един друг?
— Определено.
Той забеляза как Софи погледна крадешком надолу.
— Навсякъде, където пожелаем?
— Навсякъде — отвърна Никълъс и се усмихна. — Тялото ми е твое да го изучаваш, а твоето е мое. И ако някой от двама ни поиска другият да направи нещо, трябва само да помоли.
— О, признавам, че определено предпочитам твоята игра.
— Аз също — изръмжа графът и отново обсеби устата и.
Този път обаче го зацелува тя. Възпламенен от нейните действия, Линдхърст я стисна за хълбоците и я притисна към себе си. Софи извика и на свой ред се притисни още по-силно.
— Чувствам се толкова… странно — прошепна тя, като отдели устните си от неговите. — Изпитвам нещо като болка на най-особени места. Аз… — Поотри се в него и той разбра съвсем ясно къде се намираше дискомфортът й. — Аз… ох! — Изви се отново. — Никълъс… моля те, помогни ми. Аз… аз…
— Шшт. Тихо, любов моя — промърмори той. — Разбира се, че ще ти помогна, така както ще ми помогнеш и ти. И аз се чувствам по същия начин.
Младата жена смутено го погледна.
— Искам да ти помогна, наистина искам, но не знам как.
Линдхърст й се усмихна и започна да сваля фибите от косите й.
— Не се страхувай, любов моя, ще ти покажа как.
— Но… о, Никълъс! Добре знаеш, че винаги обърквам всичко. Ами ако само разваля повече нещата, вместо да ги оправя? Ти самият вече пострада толкова от глупостта ми.
— Няма да объркаш нищо — увери я той, хипнотизиран от красотата на падащата по раменете й коса. За пръв път я виждаше разпусната. Като прокарваше нежно пръстите през златните кичури, добави: — И няма да развалиш нищо. Обещавам.
Софи кимна, но в погледа й все още имаше съмнение.
— В такъв с-случай, какво да правя сега? Искам да кажа… — Поклати глава. — Какво ще ти бъде приятно?
Графът я погледна замислено, преди да отговори:
— Би ми било безкрайно приятно да видя тялото ти.
Страните й порозовяха.
— Искаш да… да… си сваля, ъъъ… дрехите?
— Не. Искам аз да ги сваля, но само ако ти го желаеш.
Червенината на бузите й се засили и тя отмести свенливо поглед.
— Желая го… желая го много силно.
С треперещи от вълнение ръце Никълъс заразкопчава несръчно копчетата на гърба на роклята й. Когато дрехата падна в краката й, той побърза да свали и корсета. След това спря само колкото да целуне поруменелите й бузи, и съблече фината долна риза. Едва тогава отстъпи назад, за да я погледне.
Тя стоеше пред него гола до кръста. Формите й бяха прелестни, пир за очите от стройни линии и пищни извивки.
Никога в живота си не бе виждал такива гърди — стегнати и сочно закръглени. А талията! Беше впечатляващо тънка и преминаваше в чувствени бедра. Изобщо не се нуждаеше от корсет. Ако беше негова, щеше да я накара да ги захвърли, за да има удоволствието да чувства прекрасното й тяло всеки път, когато я прегърне.
Ако беше негова. Сърцето му запрепуска при мисълта, че ще може да притиска в обятията си цялата тази красота и нежност до края на живота си. Докато я оглеждаше и се наслаждаваше на безупречната й леко по-розовяла млечнобяла кожа, решението се оформи в главата му. Щеше да я има… завинаги, стига и тя да го искаше.
— Никълъс? Нещо не е ли наред? — попита тревожно Софи. — Тялото ми не ти ли харесва?
— Да не ми харесва ли? Божествено е. Ти си божествена. Ти, госпожице Барингтън, си най-красивото създание. Достатъчно е да те погледна и дъхът ми секва.
Тя въздъхна с облекчение; при това движение гърдите й се надигнаха и предизвикаха у него мъчително-сладки емоции. Усмихна се смутено и попита: