Софи кисело се усмихна. Другата слабост на нейната господарка бе да говори за Никълъс. Всъщност от неговото заминаване не бе говорила почти за нищо друго и я бе запознала вече с целия му живот, като се започне от първите му стъпки и се стигне до последните му градинарски експерименти. Очевидно го обичаше много и сега той й липсваше силно.
Както и на Софи.
— Завърти глава леко наляво. Искам да хвана прекрасния ти профил.
Младата жена се подчини.
— Още съвсем мъничко. — Маркизата отново махна с молива си. — Да. Така. Чудесно. Сега задръж тази поза.
Кимна доволно и продължи да рисува и да нарежда майчински.
Софи пък заразмишлява отново за Никълъс. Почти две седмици вече се опитваше да отгатне причината за внезапното му заминаване. И макар да се сещаше за десетина, само една отговаряше напълно на постъпката му, а точно в нея не й искаше да вярва: той беше съжалил за случилото се в оранжерията и бе побързал да избяга от нея и евентуалните й претенции, които очевидно го изпълваха със страх. Но докато това обяснение подхождаше на действието, то нямаше нищо общо с човека.
Поне не с човека, за когото го бе мислила. Прониза я болезнено съмнение. Възможно ли бе да се е излъгала в него? Възможно ли бе Никълъс да не е толкова почтен и добър, колкото смяташе тя?
Не можеше да е сгрешила! Никълъс беше точно това, което изглеждаше: мил, добър, мъдър, почтен, грижлив и притежаваше всички други положителни качества, които могат да се желаят от един мъж. А това, че бе заминал така внезапно и тайнствено, не беше причина да се съмнява в него. Сигурно съществуваха стотина основателни причини да го направи, за които дори не се бе сетила.
— Софи. Рамото ти, скъпа. Двете рамена.
Младата жена изправи рамене. Никълъс я беше помолил да му се довери… по дяволите всичко друго! Щеше да му се довери. И щеше да продължи да му вярва, освен ако не направеше нещо, с което да покаже, че не заслужава това.
Усмихна се леко при последната мисъл. Дълбоко в сърцето си знаеше, че никога няма да го сметне недостоен за нейното доверие или чувства. Дори да останеха заедно цялата вечност, която й бе обещал.
— О, дявол да го вземе! — възкликна нейно височество.
Софи побърза да изправи още малко рамене и прошепна:
— Съжалявам, милейди. Ще се постарая да не се прегърбвам повече.
— Ти си много добре така. Проклетият молив се счупи.
Младата жена тъкмо се готвеше да предложи да го подостри, когато забеляза бързо приближаващ към тях мъж. Един поглед й беше достатъчен, за да разпознае лъскавите махагонови къдрици и елегантната външност.
Лорд Куентин.
Изтръпна. Той щеше да я познае и да я разобличи пред родителите си.
Странно, но тази перспектива по-скоро я натъжи, отколкото я уплаши. Тя се бе привързала силно към веселия маркиз и прекрасната му съпруга и щеше да й бъде много мъчно да изгуби благоразположението им. А точно така щеше да стане, когато Куентин разкриеше самоличността й — нямаше начин да не я презрат, щом научеха коя е тя. Колкото до това какво щяха да направят… е, това не бе така ясно.
Маркизата се обърна, привлечена от приближаващите стъпки.
— О, Куентин! Скъпото ми момче! Каква чудесна изненада!
Изправи се и разтвори ръце да го прегърне, като изпусна скицника на земята.
Софи клекна моментално да го вдигне с надеждата, че новодошлият няма да я забележи. Междувременно припряно нахлузи на главата си бонето, което бе свалила. Така! Ако държеше главата си леко наведена, периферията му щеше да закрива лицето й. И ако имаше късмет, Куентин щеше да реши, че това е просто една от многото прислужници, и нямаше да й обърне внимание.
Вдигна скицника и се престори, че го приглажда, като погледна крадешком към майката и сина. Маркизата го прегръщаше, целуваше го и се суетеше, сякаш бе петгодишен. Колкото до Куентин, той се държеше като най-очарователния и предан син. И двамата изглеждаха напълно погълнати един от друг.
Добре. Софи сведе отново глава над скицника. Ако имаше късмет, нейно височество щеше да забрави напълно за нея и да поведе новодошлия към къщата. Нямаше представа какво точно щеше да направи тогава, но все щеше да измисли нещо.
Както обикновено късметът й изневери. След няколко минути чу шумолене на трева и той застана пред нея.
— И кое е това момиче, майко? — попита Куентин. — Не мога да кажа, че познавам тази дама.
— Не, сигурна съм, че не я познаваш, и ще ти бъда благодарна, ако не правиш такива лични забележки относно прислугата — отвърна строго лейди Бересфорд. — Особено за тази слугиня. Това е госпожица Софи Бартън, помощничката на госпожица Стюарт и благородничка.