— Ама, Куентин! Как можеш да, се усмихваш така? Не виждам какво смешно има в това; езикът на брат ти се поду и той едва не се задуши — смъмри го майка му.
Младият мъж моментално стана сериозен.
— Нито пък аз. Просто се възхищавах на твърдостта, с която е изтърпял това изпитание.
Несъмнено лорд Образец за подражание не се бе оплакал нито веднъж през въпросния труден период.
— Да. Държа се изключително твърдо — съгласи се маркизата и лицето й светна от гордост, както ставаше винаги, когато заговореше за безценния си първороден син. — Бедничкият не се оплака нито веднъж, макар да имаше основателна причина за това.
Разбира се, че не се бе оплакал, дяволите да го вземат.
Преди да успеят да продължат разговора си за добродетелите на Никълъс обаче, на вратата се почука. Негово височество вдигна глава и изрече:
— Влез.
Беше Диксън.
— Милейди. Милорд. — Поклони се. — Страхувам се, че нося много неприятна вест. Ограбени сме!
Куентин видя как погледите на родителите му се насочиха към него.
— Не ме гледайте. Не съм го направил аз — обидено отвърна той.
Само защото веднъж тайно бе продал ценна китайска ваза, за да плати сметката си при шивача, не означаваше, че трябва да го заподозрат автоматично и този път. Освен това инцидентът с вазата бе станал преди повече от шест месеца… — цял живот, така да се каже. Крайно време беше да му простят и да забравят.
— Е, не можеш да ни виниш за подозрителността — отвърна баща му, като го гледаше недоверчиво. — Ти ни удостояваш с присъствието си само когато имаш нужда от средства.
Точно това бе целта му и сега, но бе позабравил временно за нея след неочакваната среща с госпожица Барингтън. Беше предположил, че Никълъс я е скрил някъде в Шотландия или на друго отдалечено място, докато разчисти дълговете й и уреди всичко за сватбата им. Затова се бе изумил, когато я бе открил под покрива на своите родители…
Но това бе същевременно невероятен шанс и благословия. Шанс да компрометира Никълъс в очите на родителите си; благословия, защото госпожица Барингтън бе повярвала така лесно на разказа му, че брат му я е съблазнил единствено за да си отмъсти. Честно казано, не бе мислил сериозно, че лорд Добродетел е легнал с нея. Той бе от онези мъже, които чакат да застанат пред олтара, преди да отнемат девствеността на своята любима. Но той очевидно не бе чакал, поне ако съдеше по реакцията на момичето, и това го изпълни, макар и неохотно, с известно уважение към Никълъс.
— О, не, милорд, крадецът определено не е лорд Куентин — казваше в това време Диксън. — Кражбата е станала в кухнята.
— Не виждам какво толкова може да се открадне оттам — заяви замислено маркизът. Икономът кимна.
— В повечето дни това е точно така, милорд. Днес обаче бяха свалени сребърните съдове и прибори за ежемесечното им лъскане. Кражбата е станала по времето, когато лакеите приключват лъскането и когато ги връщат на местата за съхранение. То…
— Какво точно е откраднато? — прекъсна го лейди Бересфорд.
— Две лъжици и една солница, милейди.
Тя се намръщи.
— Просто не мога да си представя, че някой от слугите би откраднал от нас. Разпита ли всички?
Диксън сведе смутено поглед към пода.
— Всички освен госпожица Бартън. Не можахме да я открием никъде.
— Е, сигурна съм, че виновницата не е тя — отвърна нейно височество и се намръщи още по-силно.
Куентин също се намръщи; той моментално си бе обяснил причината за нейното изчезване. Глупава кучка. Значи бе решила да избяга от него? Е, това все още не бе сигурно. Изкашля се и рече:
— На твое място не бих бил чак толкова сигурен в това, майко.
— Така ли?
Тя го изгледа с присвити очи и стиснати устни, сякаш той самият бе извършил някакъв грях, не по-малко тежък от кражбата.
Младият мъж кимна. Е, изражението й бързо щеше да се промени, щом разкриеше тайната.
— Колкото и да ми е мъчно, трябва да ви уведомя, че Софи не е госпожица Бартън, а госпожица Барингтън, същото момиче, което отхвърли и унизи Колин. Не ви го казах веднага, тъй като не знаех как да го изрека. Вие изглежда сте се привързали доста към нея.
Родителите му обаче не изглеждаха изненадани.
— Дори това да е вярно, какво те кара да мислиш, че крадецът е тя? — попита баща му.
— Ако не сте чули, знайте, че тя избяга от Лондон, за да се скрие от своите кредитори.
— Така ли? — промърмори майка му.
Той кимна.
— Да. И е напълно убедена, че ще я предадете на властите, когато научите коя е. Затова ме помоли да не разкривам самоличността й пред вас. Аз, естествено, отказах; знаех колко сте разстроени заради онова, което тя причини на Колин, и че ще поискате да узнаете за измамата й. — Поспря за момент и кимна отново. — Според мен е откраднала сребърните прибори, за да може да си осигури транспорт до възможно най-отдалеченото оттук място, и така да се спаси от вашия гняв.