Младият мъж бе застанал на прага на отворената врата. Все още беше с шапка и горна дреха; очевидно бе пристигнал току-що.
Последван от иконома, той влезе решително в гостната.
— Дяволите да те вземат, Куентин. Какво злодеяние си замислил пък сега?
— Аз бих те попитала същото, Колин — обади се нейно височество.
Никълъс ядосано се взира в брат си още няколко секунди, преди да се обърне към маркизата.
— Моля те, обясни какво искаш да кажеш, майко.
— Струва ми се, че е повече от очевидно. Ти си позволил на госпожица Барингтън, на същата госпожица Барингтън, която те посрами публично, да се подслони под нашия покрив, без да намекнеш на когото и да било коя е истинската й самоличност. След това започваш да я защитаваш и най-накрая ме придумваш да й позволя да ми стане лична камериерка.
От нея лъхаше такова неодобрение, че ако синът й не беше вече зрял човек, тя сигурно щеше да го натупа.
Лейди Бересфорд размаха пръст и додаде с най-строг тон:
— И сякаш това не е достатъчно, ами заминаваш неочаквано за Лондон, за да правиш един Господ знае какво, без да кажеш „довиждане“ на баща си и на майка си. Още по-зле, оставаш там почти цели две седмици, без да изпратиш две думички, за да успокоиш тревогата ми.
Тази тирада като че ли раздразни още повече Линдхърст.
— Би трябвало да ме познавате достатъчно добре, за да не ме подозирате в мошеничество.
— Разбира се, че те познаваме, момчето ми — възкликна маркизът и понечи да се изправи. — Ние…
— Нямахме представа какво да мислим за лишеното ти от всякаква логика поведение — прекъсна го съпругата му, като го изгледа смразяващо.
Той сви рамене и седна отново. Полицейският началник се изкашля.
— Струва ми се, че ставам неволен свидетел на разискването на семейни въпроси. Затова най-добре да отведа момичето и да ви оставя да ги обсъждате насаме.
— Да. Отведете я, ако обичате — отвърна Куентин и се усмихна самодоволно на брат си.
Софи също погледна към Никълъс. Искаше само един знак: поглед, жест или дума. Нещо, което да й покаже, че наистина я обича, че казаното от Куентин е лъжа. Съмняваше се, че можеше да я спаси от затвора, но ако получеше доказателство за любовта му, щеше да има стимул да продължи да живее. Това щеше да бъде единствената светлинка в мрачното бъдеще, което я очакваше.
В този момент през отворената врата нахлу Джон, като мъкнеше след себе си ридаещата Панси. След тях се появи госпожица Стюарт, която изглеждаше необичайно разстроена. Лакеят се поклони, без да изпуска ръката на съпротивляващата се перачка.
— Милорд. Милейди. — Лакеят се поклони. — Намерих нашия крадец.
— Панси? О, не. Не може да бъде — възкликна Софи и скочи на крака, за да отиде при своята приятелка.
Рентън се озова светкавично до нея и я блъсна грубо отново на мястото й.
— Ти стой там, където си! — изрева той.
— А ти стой по-далеч от нея — изръмжа Никълъс и дългото му палто се уви около краката му, когато се извърна рязко и тръгна към полицая. — В Хоксбъри спазваме стриктно правилото да не се отнасяме грубо към жените при никакви обстоятелства.
— Хоксбъри ли? По дяволите, това правило важи за цялата енория — заяви баща му, който стана и се приближи до сина си.
Представителят на властта премести поглед от единия джентълмен към другия; очевидно гневът им го бе изумил.
— Защо се вълнуваш толкова как се отнася към момичето, Колин? — обади се коварно Куентин. — Мисля, че след като тя те унижи така, е напълно нормално да искаш да получи справедливо възмездие.
Линдхърст премести яростния си поглед към него.
— За разлика от теб, братко, аз мога да прощавам.
Красивото лице на Куентин се изкриви от злоба.
— А, да. Разбира се. Да не забравяме, че се намираме пред свети Колин, лорд Съвършенство.
Младият мъж въздъхна уморено:
— Куентин…
— Хммм — изкашля се Джон. Когато очите на всички присъстващи се насочиха към него, той попита: — Извинете, а какво ще стане с Панси?
Никълъс и баща му се спогледаха, след което маркизът рече:
— Откъде знаеш, че тя ги е взела?
— Защото я хванахме с откраднатите неща.
— Но аз ги връщах на местата им. Честно! — възкликна перачката.
— Вярно ли е това? — попита маркизата, като също се изправи.
— Да, вярно е, милейди — обади се госпожица Стюарт. — Ние с Джон седяхме пред камината в кухнята и тя очевидно не ни забеляза. Видяхме я как извади солницата и лъжиците от джоба на престилката си и ги постави на работната маса на готвачката. — Обърна се към Панси с изключително мила усмивка. — Би ли обяснила на нейно височество коя е причината да ги вземеш? — Тъй като момичето бе свело глава и шумно подсмърчаше, личната камериерка насърчително добави: — Всичко е наред, скъпа. Убедена съм, че нейно височество ще разбере.