— Лейди Маруд, госпожице Барингтън.
Елоиз кимна, докато племенницата й смутено стоеше.
В продължение на няколко безкрайни мига гостът и неговите домакини се гледаха безмълвно. И тогава Линдхърст и графинята заговориха едновременно. Елоиз се изчерви, младият мъж се изкашля и внезапно отново се възцари мълчание.
Тогава негово височество изрече:
— Моля ви, лейди Маруд. Доизкажете се.
Тя кимна в отговор.
— Тъкмо казвах, че вероятно идвате да видите племенницата ми и искате да поговорите насаме с нея.
— Така е — отвърна с усмивка Линдхърст.
Всъщност Софи не видя изражението му. Тя се бе вторачила във възела на неговото шалче, спестявайки си изпитанието да погледне към белега му. Просто предположи, че се е усмихнал, като съдеше по топлия му тон.
— Е, в такъв случай… — Графинята потупа племенницата си по гърба с ветрилото, за да я подтикне да мине по-напред. — Пожелавам ви приятен ден.
Девойката се усмихна и като се подчини на вуйна си, пристъпи напред. Припомнила си добрите маниери, тя подаде ръка на Линдхърст.
Той се озова моментално до нея и пое ръката й. Младата жена чу зад гърба си затварянето на вратата. „Щастливка“ — помисли си със завист. Какво не би дала, за да може също да избяга от досадното присъствие на негово височество. С усилие потисна една прозявка. Ако имаше късмет, предложението нямаше да отнеме много време.
Но дори да отнемеше, пак бе по-добрата алтернатива.
Мисълта за другия вариант бе достатъчна да я накара да погледне мъжа пред себе си. Ако искаше да се отърве от затвора, не трябваше да забравя да се преструва, че го харесва, и да се държи подобаващо. А това означаваше да му хвърля изпълнени с обожание погледи.
Понечи да направи точно това. Тогава той се наведе да целуне ръката й и тя видя тила му. В продължение на няколко секунди го съзерцава, изумена от откритието колко хубава е косата му. Прекрасна, ако трябваше да бъде искрена, лъскава, на богати кестеняви вълни с червеникав оттенък. В следващия миг той се изправи отново и всичките й благосклонни мисли изчезнаха, когато се озова пред белега му.
Макар нищо да не й се искаше толкова, колкото да отвърне поглед, Софи си наложи да запази самообладание, внезапно решила да надмогне отвращението си от неговото обезобразено лице. Ако щеше да става съпруга на този човек, трябваше да познава формата на носа му и устните, извивката на веждите и цвета на очите. Кой знае? Може би освен косата щеше да намери у него и нещо друго, което да хареса.
Младата жена се опита да погледне няколко сантиметра по-високо към очите му. Но, уви, нищо не се получи. Както винаги погледът й остана като закован в дългата бяла линия; тя прорязваше едната скула до челюстта.
В този момент през мрачната пелена, която я бе обгърнала, до нея достигна гласът му:
— Тази сутрин сте изключително красива, госпожица Барингтън.
Девойката трепна и смутено сведе очи. Загубена работа! Трябваше да бъде по-предпазлива. Със сигурност нямаше да му стане приятно, ако я хванеше да зяпа белега му, сякаш бе на спектакъл на бесене в затвора „Нюгейт“. Особено като се има предвид опасността да се забрави и да направи отвратена гримаса.
Лицето й пламна, но отвърна възпитано:
— Вие също изглеждате добре, милорд.
Той хвана ръката й.
— Предполагам знаете целта на моето посещение?
Софи кимна. Ето, започваше се.
— Чудесно. В такъв случай сте имали време да обмислите предложението ми. Преди да ви попитам за вашия отговор обаче, мисля, че трябва да обсъдим някои неща. Искате ли да седнем?
О, по дяволите! Трябваше да се досети, че той щеше да настои за удължаването на този неприятен разговор. Но тъй като не виждаше друга възможност, тя сведе глава в знак на съгласие и му позволи да я отведе до малкото канапенце за двама край прозореца.
Когато се настаниха, Линдхърст отново обхвана дланта й и започна:
— Първо, бих искал да знаете, че най-голямото ми желание е да ми станете съпруга.
Девойката кимна, вперила поглед скромно — и безопасно — в модните му жълти ръкавици.
Настъпи кратко мълчание, през което негово височество сякаш решаваше с какво да продължи, след това се изкашля и рече:
— Вие сте млада, госпожица Барингтън. Изключително млада. Именно поради това се чувствам длъжен да ви обясня какво ви очаква като моя съпруга. Все пак бракът не е нещо, в което човек може се свърже лековато или без да е запознат с нещата.
Задълженията й като съпруга? Стомахът й се присви. О, Боже! Да не започне да й говори сега за цинични стихове и пера? А може би се готвеше да я уведоми, че е от онези подобни на животни мъже, които, както бе разказвал братът на Лидия, обичали да седят на глава, голи, докато техните съпруги ги възбуждали по цялото тяло с маргаритка. Ужаси се при мисълта, че може да й се наложи да изтърпи подобно изпитание.