— Трагично, като се има предвид как изглежда брат му — отвърна с въздишка Софи. — Никога няма да проумея как е възможно един толкова красив човек като лорд Куентин да има толкова грозен брат.
— Лорд Линдхърст? Грозен? Скъпа ми Софи, сигурна ли си, че зрението ти е наред?
Двете бяха напълно единодушни относно оценката си на всеки един от мъжете, които бяха видели през този сезон; лорд Линдхърст бе единственият им повод за разногласие. И както ставаше обикновено, Лидия отново хвърли ръкавица.
Приятелката й пък охотно я пое.
— Мога да те уверя, че имам добро зрение — отвърна й.
Лидия изсумтя недоволно.
— В такъв случай очевидно съм надценила вкуса ти за мъжете.
— Напротив. Подценила си го, ако смяташ, че мога да изпадна в умиление при вида на това неугледно създание. За разлика от теб аз имам критерии, по които оценявам мъжете. И те включват красиво лице, не само титла.
— Цялото висше общество смята Линдхърст като достатъчно хубав — възрази Лидия. — Както знаеш, в момента на пазара има поне още дванайсетина други титли, дори един херцог, и въпреки всичко на него се гледа като на най-добрата партия за този сезон.
Софи възмутено изсумтя.
— Това щеше да бъде лорд Мърдок, ако джобовете му бяха така издути като на Линдхърст.
Лорд Мърдок беше не само най-големият пройдоха в Лондон; безпътното му поведение бе затворило пред него всички врати на висшето общество.
— Такова може да е мнението само на тези, чиято единствена грижа е да се омъжат за нечие богатство — сопна се Лидия. — От друга страна, Линдхърст е галантен господин и е желан и от намиращите се на най-високото обществено стъпало. Никой, дори ти, не може да отрече прекрасния му характер.
— О, характерът му е прекрасен… човек направо може да умре от скука с него. Действително в цял Лондон няма по-тъп и по-досаден човек — презрително заяви тя. — „Да, госпожице Барингтън“, „Не, госпожице Барингтън“, „Както желаете, госпожице Барингтън.“ — И додаде, вече с нормален тон: — Толкова е вдървен и благоприличен. Никога не съм го чувала да изрече нещо умно.
— Моите братя твърдят, че го смятали за най-умния в техния клуб — отвърна Лидия. — Освен това съм чувала да обсъждат майсторството му със, ъъъ… с дамите. Според тях най-модните дами си скубели косите в стремежа си да му станат любовници… и не защото е богат.
— Лидия! Невъзпитано е…
— …да се говори за такива неща — довърши вместо нея приятелката й. — Възможно е. Но това доказва, че не е тъп и скучен, нали? Струва ми се, че когато човек го опознае, ще открие негово височество за много забавен. — Замълча и хвърли дяволит поглед към своята събеседничка. — Богат, забавен граф, с прекрасни бедра. Какво повече може да иска едно момиче?
Този път Софи остави без коментар забележката за бедрата. Беше прекалено възмутена от хвалебствените слова на Лидия за отегчителния Линдхърст, за да се безпокои за приличието. Като полагаше усилия да прикрие нарастващото си недоволство, тя започна с хладен тон:
— Дори по някаква случайност да е толкова умен, колкото го представяш, остава въпросът за външния му вид.
— Така ли? — изгледа я Лидия. — Ако се вярва на клюката, според дамите от висшето общество единственото лошо нещо за него е, че се появява прекалено рядко на приемите.
— Според мен се появява дори прекалено често — възрази приятелката й. — Та аз не мога да се обърна, без той да надвисне над мен като някой огромен… — Махна с ръка, докато търсеше вярната дума. — …Голиат.
Висок доста над метър и осемдесет, с широки рамене и мускулесто тяло, край него всички мъже приличаха на джуджета.
Другото момиче насмешливо отбеляза:
— Е, не съм забелязала да го обезкуражаваш. Нещо повече, напоследък ви виждат толкова често заедно, че всички очакват да ти направи предложение. Братята ми казват, че най-разпространеният бас в момента в заведението на Уайт е дали ще се ожените до Коледа.
Софи нямаше да се шокира повече дори ако събеседничката й я бе информирала, че Наполеон е започнал да работи като сервитьор в някой елитен ресторант.
— Ама… ама… това е смешно! — заекна тя. — Никога, по никакъв начин не съм давала да се разбере, че бих отговорила на предложението му. Както съм ти казвала стотици пъти вече, приемам го само заради настояванията на вуйна ми и братовчед ми.
— Да го приемаш е едно, но да се разхождаш с него във файтона му три пъти седмично е съвсем друго. Да не забравяме и колко пъти му разреши да те придружава в театъра. Шест ли бяха? А останалите ви излизания тук и там? Според мен вече си му дала предостатъчно основания да предположи, че нямаш нищо против ухажванията му.