От устните й се отрони тиха въздишка. Беше унизително. Точно такова беше собственическото чувство на Линдхърст. Унизително.
Тя не желаеше да понася това положение и ден повече. Когато се появеше на другата сутрин, както бе обявил, че ще направи, щеше да му каже ясно какво мисли за него и властната му самоувереност. А щом приключеше, надутата му гордост щеше да е понесла такъв удар, че той повече никога нямаше да се появи край нея. И тя най-после щеше да се отърве!
Откъсна се за момент от сладкото видение на унизения лорд Линдхърст, за да помисли какво щяха да кажат вуйна й и братовчед й, когато той престанеше да идва. Поради някаква незнайна причина те държаха на този човек и несъмнено щяха да поискат да разберат защо вече не се появява в гостната им.
Е, просто щеше да ги убеди, че е изгубил интерес към нея. Беше чувала, че се е случвало даден мъж да изгуби интерес към определена жена, но това, разбира се, не се бе случвало с нея. Тя беше гвоздеят на сезона и всички джентълмени бяха влюбени в нея.
Споменът за този успех я накара да се усмихне; внезапно я бе обзело вдъхновение. Тъй като беше толкова търсена, щеше да обясни на вуйна си и братовчед си, че Линдхърст най-сетне се е осъзнал и се е признал за недостоен за нея. Всеки би повярвал на подобно твърдение.
Ами ако все пак откриеха, че в действителност тя го е прогонила?
Тази мисъл я отрезви. За наказание можеха да забранят на Джулиан да идва. И още по-лошо, можеха да я прокудят в бащиното й имение в Уест Райдинг, както я заплашваха. И какво щеше да прави тогава?
За миг увереността й се разклати. Но щом си спомни целувката на Джулиан, решимостта й се възвърна.
Чудесно. Ако му забранят да идва, щяха да се срещат тайно. А ако се опитат да я изпратят в имението? Е, тогава двамата щяха да избягат в Гретна Грийн. Щом се венчаеха, вуйна й и братовчед й нямаше да имат избор и щяха да го приемат.
Въодушевена от мисълта за бягство и таен брак, Софи затвори очи и си представи своя любим. О, колко красив беше само! По-красив дори от Куентин Съмървил, макар да знаеше, че някои щяха да оспорят мнението й. Колкото до неговия брат…
Неканен, образът на лорд Линдхърст нахлу в съзнанието й. Девойката потръпна. Никой, дори Лидия, не можеше да оспори факта, че Джулиан изглеждаше несравнимо по-добре от него. Докато косата на Линдхърст беше кестенява, модерно подстриганата и оформена коса на Джулиан имаше златист цвят. Очите на Джулиан бяха светлосини като августовско небе, докато тези на Линдхърст…
Девойката набърчи чело. Какви бяха всъщност очите му? Всъщност никога не бе успявала да види нещо друго освен ужасния белег на бузата му. Като се замисли върху това, си даде сметка, че всъщност никога не се бе заглеждала в чертите му. Не че имаше значение. Дори да бяха съвършени като тези на брат му, те бяха несъмнено загрозени от белега.
— Софи, скъпа? — Гласът на леля й я изтръгна отново от мислите и я избави от неприятната гледка на обезобразения Линдхърст. — Да не би да имаш диспепсия1?
— Диспепсия ли? — Отвори очи.
Елоиз, която седеше на отсрещната седалка до братовчед й, се приведе напред и се намръщи съчувствено.
— Може би от стридите. Те понякога причиняват диспепсия, знаеш ли?
— Така ли? — Софи я изгледа неразбиращо, но най-после смисълът на думите й проникнало съзнанието й и тя поклати енергично глава. — О, не. Не е от стридите… или от каквото и да било друго. Много съм добре. Какво те кара да питаш?
— Ами странното изражение на лицето ти. Нали изражението й беше странно, Еди? — обърна се Елоиз към сина си, както правеше често.
Едгар погледна братовчедка си, сви рамене и се загледа отново през прозореца.
— Изглежда ми съвсем добре.
— Сега да, но само преди минутка лицето й беше напрегнато. — Елоиз сви устни, недоволна от безразличието му. — Като неин настойник би трябвало да забелязваш тези неща и да се интересуваш от здравето й.
Младият мъж изсумтя недоволно.
— Добре. — Впери в Софи бляскавия си поглед и попита: — Как си, братовчедке?
Тя беше само на осем години, когато родителите й бяха загинали при пътна злополука с карета. Оттогава до кончината му преди пет години, неин настойник бе вуйчо й Джон. И докато той винаги й бе действал успокояващо, нещо у братовчед й я разстройваше. А какво точно бе то, тя не можеше да определи.
Може би навикът му да я наблюдава, хитрият му и пресметлив поглед, сякаш я преценяваше с някаква тайна цел. Или фактът, че усмивката никога не достигаше до очите му. Или просто защото той беше на трийсет и две години и очевидно бе забравил какво е да си на седемнайсет. Каквато и да бе причината, тя определено я смущаваше.