Както я смущаваше и сега. Усети познатото напрежение под погледа му и прошепна:
— Много съм добре. Благодаря за интереса. — Молеше се отговорът й да го задоволи и той да насочи вниманието си другаде.
Очевидно някой отгоре слушаше, тъй като Едгар кимна и отново се вторачи в разкриващата се през прозореца гледка.
— Аз се радвам да го чуя. — Елоиз погледна раздразнено към сина си. — Не е хубаво да си неразположена. Особено пък утре. Несъмнено бих искала да запомниш този ден.
— Така ли?
Софи се намръщи. Всичките й планове за утрешния ден бяха да пие чай с лейди Нелър и да присъства на вечеринката у семейство Сийбрайт, но и двете не обещаваха да бъдат особено запомнящи се.
Тъкмо се готвеше да го каже, когато Елоиз смушка сина си с ветрилото и изрече:
— Ще й кажем ли прекрасната новина, Еди? Или ще я оставим като изненада?
Младият мъж трепна от шеговитата атака.
— Непременно й го кажи, за да може да се облече както подобава.
— Нашата Софи е винаги прекрасна и точно заради това получи такова великолепно предложение. — Елоиз очевидно щеше да се пръсне от възбуда. Хвана ръката на своята племенница, която я гледаше като поразена от гръм, и занарежда: — Точно така, скъпа; направено ти е страхотно предложение. Днес следобед братовчед ти получи писмо, изпълнено с най-ласкателни слова. А тази вечер разговаря с господина и му даде позволение да те навести утре сутринта. — Тъй като Софи само я гледаше безмълвно, твърде объркана, за да бъде в състояние да каже нещо, тя додаде: — Е? Не е ли това наистина прекрасна вест?
Прекрасна ли? Струваше й се, че някаква тежест притиска гърдите й и не й позволява да си поеме въздух. Единственият поклонник, от който искаше да получи предложение, беше Джулиан, но тя знаеше със сигурност, че не беше той. Иначе сега вуйна й нямаше да сияе, а щеше да я заключи в стаята й. Не. Очевидно бе направено от друг, и тя се досещаше кой е той. Линдхърст.
Стомахът й се сви, сякаш действително бе изяла някоя развалена стрида; невероятното чувство се засили, когато братовчед й обърна бавно глава и впери в лицето й погледа, с който винаги успяваше да я изнерви. След като я наблюдава сякаш цяла вечност, както й се стори, той излая:
— Е, момиченце? Не ти ли е интересно поне да научиш името на бъдещия си съпруг?
— Не, не, Еди — извика вуйна й и отново го удари игриво с ветрилото си. — Нека се позабавлява, като отгатне. Е, това наистина няма да бъде лесна игра. — Усмихна се гордо на племенницата си. — Не и за нашата Софи с нейния легион от обожатели. Ами това би могъл да бъде който и да е от няколко десетки джентълмени. Дори…
— Става дума за Линдхърст — безцеремонно я прекъсна Едгар. — И ти ще го приемеш.
Да го приеме ли? Как не! Точно него, най-самодоволния, най-скучния… Девойката отвори уста да изрази протеста си, но възмущението й бе толкова силно, че от гърлото й излезе единствено някакво писукане.
— Освен това ще го накараш да се венчаете колкото се може по-скоро — продължи братовчед й, без да обръща внимание на реакцията й. — Може би ако малко пофлиртуваш с него, би могла да го възбудиш до такава степен, че да те отвлече в Гретна Грийн.
В продължение на няколко секунди Софи го наблюдаваше занемяла, а устните й потрепваха конвулсивно в опитите й да изрази задушаващия я гняв. И тогава нещо в нея избухна и тя даде воля на чувствата си.
— Как смееш! Как смееш да искаш да се омъжа за този ужасен човек! Много добре знаеш, че го мразя!
Едгар грубо се изсмя.
— Смея, скъпа братовчедке, тъй като той има повече от седемдесет хиляди годишно и е наследник на маркиз Хиъфорд.
— Биксфорд — поправи го Елоиз. — Лейди Сийбрайт каза, че баща му е маркиз на Биксфорд, струва ми се. Или може би на Хартсфорд? — Поклати глава и въздъхна. — Не знам къде ми е умът напоследък. Просто не мога да се оправям с имената и титлите на представителите на висшето общество. Но помня съвсем определено, че семейното седалище е в Съмърсет и…
Синът й я прекъсна:
— Хиъфорд, Биксфорд… Името няма значение, само богатството.
— А самият човек? Ами моите чувства? Къде остават те? — възкликна девойката, не можеше да повярва на ушите си.
От думите й ставаше ясно, че са готови да я продадат като сребърните чаши на длъжника на някой търг. Братовчед й я удостои с нетърпелив поглед.
— Твоите чувства ли?
Девойката разпери гневно ръце.
— Не ти ли се струва от значение дали обичам мъжа, за когото ще се женя?
— Не.
Това бе по-скоро изсумтяване, отколкото отговор.