— Е, мене пък ме интересува.
Ново изсумтяване.
— И какво знае за любовта момиченце с жълто около устата като теб?
— Очевидно повече от теб — изсъска тя.
Той присви очи.
— О? Предполагам сега ще ми кажеш, че обичаш друг?
Тя предизвикателно го погледна.
— Точно така.
— О, Боже! Софи… скъпа — изхриптя Елоиз, винаги се задъхваше, щом се притесни. — Не си сторила нищо… което да те погуби… нали?
— Успокой се, майко. Разбира се, че не е. — Едгар премести поглед от разбунтувалата се Софи към тежко дишащата Елоиз. — Не сме я изтървали от погледа си толкова дълго, че да успее да направи нещо повече от това да си открадне една-две целувчици. Отново насочи вниманието си към своята братовчедка. — Да отгатна ли с кого си откраднала тези целувчици?
Девойката сви рамене.
— Защо да си играем на отгатване? Никога не съм пазила в тайна чувствата си към лорд Оксли.
— Оксли. Ха! — Той почти изплю думите. — Прост виконт само с десет хиляди на година. Става за някоя дъщеря на викарий или момиченце, което не може да се надява на нищо по-добро. Но ти, скъпа моя, можеш и ще отидеш много по-високо.
— И под „по-високо“ имаш предвид Линдхърст, предполагам? — презрително изрече Софи.
— Точно така. Защо да се задоволяваш с виконт, когато можеш да имаш бъдещ маркиз? И при това — богат?
— Защото не обичам Линдхърст и предпочитам да бъда виконтеса на мъжа, когото обичам, отколкото маркиза на човек, когото не понасям.
Младият мъж присви очи.
— А би ли ми казала как смяташ да се оправяш с неговите десет хиляди на година? Тази година ти изхарчи почти толкова само за рокли и всевъзможни дрънкулки.
— Ти изглежда забравяш богатството, което ми остави баща ми — отбеляза тя. — Като го прибавим към десетте хиляди на Джулиан, ще се справим блестящо, уверявам те.
— Едгар — изпъшка Елоиз, — мисля, че трябва да й кажеш…
— Остави това на мен, майко. Твоята прекалена снизходителност я направи толкова вироглава. Освен това — тънките му устни се извиха в цинична усмивка, — както сама обичаш да отбелязваш, аз съм нейният настойник. Като такъв е мой дълг да се погрижа да я задомим възможно най-изгодно. И аз реших, че Линдхърст отговаря най-добре на това условие.
— А ако откажа да се омъжа за него? — попита Софи.
— Тогава ще те хвърлят в затвора, където най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да бъдеш блудница.
Девойката зяпна, изгубила за момент ума и дума. После осъзна, че думите му бяха просто напразен опит да я накара да му се подчини, и се изсмя.
— Каква глупост! Не можеш да ме изпратиш в затвора, задето отказвам да се омъжа за Линдхърст!
— Така е, не мога. Но твоите кредитори могат да те изпратят, ако не успееш да си уредиш сметките с тях — отвърна мрачно той.
— Но, разбира се, че мога да ги уредя. Сам знаеш много добре, че мога — възкликна Софи, като не обърна внимание на думите му. — Ти сам си споменавал от време на време, че имам шейсет и осем хиляди лири стерлинги плюс приличен доход от бащиното ми имение.
Братовчед й разтърка слепоочията си. Стисна клепачи и отвърна през стиснати зъби:
— Имението беше продадено преди три години, а шейсет и осемте ти хиляди лири вече ги няма.
— Какво! Не е възможно! — извика Софи, като си мислеше отчаяно, че това е поредната хитрост. — Ти каза на цялото висше общество…
— Лъжи, за да ти купя достъпа в него. Бях сигурен, че с чара и с красотата ти ще си намериш богат съпруг и ще спасиш всички ни от затвора.
— И ти го направи. Спечели сърцето на Линдхърст — извика вуйна й, като я стисна за ръката. — Омъжи се за него и никога повече няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Никой от нас няма да се притеснява.
Момичето издърпа дланта си, като местеше поглед от Елоиз към Едгар и обратно.
— Но моето богатство… как…
Събеседниците й се спогледаха, сякаш всеки опитваше да прехвърли на другия задължението да обясни случилото се. Накрая вуйна й въздъхна и се обърна към нея.
— За всичко е виновен вуйчо ти Джон, Господ да даде мир на праха му и любовта му към хазарта.
— Да не искаш да кажеш, че е проиграл на комар всичките ми пари? — възкликна Софи; не й се вярваше, че добродушният й вуйчо е бил способен на подобна низост.
Елоиз поклати така буйно глава, че от перата в косите й полетя черен прашец.
— О, не. Не! Той никога не се е докосвал дори до шилинг от твоето наследство. Шейсет и осемте ти хиляди бяха непокътнати, когато умря. Дори успя да спести още дванайсет хиляди лири от годишния доход, който получаваше от бащиното си имение.
— Как тогава… но… н-не разбирам — промълви задавено девойката.