Какво наистина? Младият мъж премести поглед от баща си към госпожица Мейхю, която крещеше към мястото, където се намираше в момента Софи, нещо за някакво боне, носещо късмет при риболов. От лявата й страна стоеше друга жена. Как й беше името? Роуз? Дейзи? Не, Панси. Тя носеше друго от нейните бонета. И двете бяха притиснали длани към устите си, сякаш от ужас.
Линдхърст се усмихна. Какво ли ставаше наистина.
Глава 15
Беше слънчев ден, освежаван от уханен ветрец, един от онези редки, съвършени дни, които изпълват с блаженство сърцето и карат човек да се радва, че е жив. Софи се усмихна от удоволствие и спря пред портата към градината, като се наслаждаваше на великолепието наоколо.
Изрисувана с богатата, ярка палитра на пролетта и сякаш варосана от следобедното слънце, градината на имението Хоксбъри създаваше безкрайна панорама от достойна за сънищата красота. Пред нея се издигаше стена от череши, сплели клони в арки от деликатна розова дантела. Вляво се простираше обагрена в розово горичка; вдясно — ниско разположена градина, пълна с лалета и незабравки. Чудесата се редуваха едно след друго, докъдето стигаше погледът.
Сигурна, че райските градини не биха могли да бъдат по-хубави, младата жена тръгна по оградената с черешови дървета алея към къщите в далечината. Лейди Бересфорд бе изявила желание за някакъв особен вид ягоди, наречени „Насладата на Франческа“, и я бяха изпратили за тях.
Разбира се, Софи бе изключително доволна от тази задача, тъй като й позволяваше не само да се разходи из градината; тя й осигуряваше няколко свободни мига, в които да поразмишлява върху любопитния обрат, който бе приел животът й от неделя. Нямаше представа къде точно щеше да я заведе той, но където и да беше, щеше да бъде значително по-добре от сегашното положение.
Девойката се замисли върху своите задължения. Макар никой да не бе споменавал за промяна в положението й, напоследък времето й преминаваше предимно в изпълнението на задачи, специфични за личната камериерка, с които госпожица Стюарт вече не бе в състояние да се справя.
Тя кърпеше и поддържаше гардероба на нейно височество, носеше лекове от килера, избираше книги от библиотеката, поднасяше освежителни напитки и сладкиши на маркиза, когато отиваше да посети своята съпруга, и изпълняваше десетки други дребни неща, осигуряващи комфорта на лейди Бересфорд. Новата работа изпълваше Софи със задоволство, но тя определено мразеше едно от нещата, които й се налагаше да прави: да чете на глас.
О, притесняваше я не самото четене. Тя имаше опит в това отношение и не се смущаваше да се проявява пред други хора. Не, тревогите й идваха от факта, че нейно височество проявяваше прекалено голямо любопитство към нея самата. Нямаше представа какво точно бе породило този внезапен интерес. Знаеше само, че в повечето случаи избраният материал за четене се озоваваше върху масата, докато маркизата я подлагаше на кръстосан разпит за най-малките подробности от живота й.
Разбира се, девойката нямаше друг избор, освен да сподели малко информация за самата себе си и своето някога издигнато положение в обществото. Поради този факт се стараеше да избягва въпросите. Лейди Бересфорд обаче беше хитра и някак си все успяваше да й развърже езика. И така най-често младата жена казваше подробности, които се опитваше да скрие. Тази ситуация бе смущаваща.
Младата жена вдигна полите си и тръгна отново. При това движение тя сведе поглед към безупречно изгладения муселин на сини клончета в ръката си.
Едно от най-хубавите неща в новото й положение беше, че то изискваше да се облича по начин, достоен за очите на семейство Съмървил. Това означаваше, че сега носеше една от скромните, но доста прилични рокли, осигурявани за всички прислужници, които пряко се грижеха за членовете му. А тя наистина се грижеше за всички, с изключение за единствения, когото отчаяно желаеше да види.
Линдхърст.
Откакто бе станала свидетел на вежливата му толерантност към липсата на маниери и несръчността на госпожица Мейхю и очарователната галантност, с която бе утешавал Фанси, тя бе започнала да изпитва чувства към него, странно напомнящи на ученическо увлечение. Човекът, когото бе видяла в неделя, нямаше нищо общо с непоносимия аристократ, който бе отблъснала. Ако не беше видяла с очите си, че е наистина той, щеше да го вземе за някой напълно непознат.