Изключително вълнуващ и интригуващ непознат.
Неустоимо красив непознат.
Линдхърст? Красив? Софи смаяна поклати глава, мина покрай последните черешови дървета и тръгна по арковидния мост от седемнайсети век. Последното, на което бе очаквала да започне да се възхищава у негово височество, бе видът му. И въпреки това, докато го бе наблюдавала как се усмихва на Фанси и се опитва да я отвлече от скръбните мисли, тя бе открила неочаквана красота в лицето му.
Той определено не беше красив в общоприетия смисъл на думата, не като Джулиан и Куентин с тяхната ангелска хубост. Не. Неговата красота се криеше в топлата му усмивка, в интелигентния поглед и загриженото изражение. Колкото до самите черти, те бяха грубо изсечена версия на прекрасно изваяното лице на брат му.
Челюстта му бе по-четвъртита, отколкото на Куентин, скулите — по-високи, а носът — малко по-орлов. Колкото до устата… Софи не можеше да се сдържи и да не се усмихне от възхищение. Макар устата му да приличаше на тази на брат му и да имаше чувствена форма, пълните му устни бяха по-скоро твърди и решителни, отколкото меки и леко нацупени. Когато към това се прибавеха гъстите, прави вежди, получилата бронзов загар от слънцето кожа и, разбира се, прекрасните тъмни очи, дори тя, жената с най-изтънчен вкус, трябваше да признае, че негово височество притежаваше една дръзка, по мъжки агресивна привлекателност.
Девойката поклати отново глава, надвеси се над каменния парапет на моста и се взря в бълбукащото под него поточе, като наблюдаваше как пъстървите изскачат една след друга на повърхността, за да хванат някоя прелитаща муха.
Само за броени минути негово височество се бе превърнал от най-грозен, непоносим звяр в неустоим мъж; мъж, който бе доказал, че изпитва същите чувства, нужди и желания като всички останали. Очите й се бяха отворили още повече след проявената от него уязвимост, тъй като Линдхърст бе опитвал да скрие обезобразената си от белега буза всеки път, когато бе поглеждала към него. Очевидно обидата, която бе изрекла без да се замисли, бе изпълнила със смущение този надарен с такава власт и самоувереност човек. Подобна констатация бе изненадваща и затрогваща.
Именно изумителната промяна на отношенията й към него стоеше в основата на силното й желание да го види. Някак си не можеше да приеме факта, че в действителност той не е звярът, за който го бе мислила. По-скоро бе убедена, че в неделя е станала жертва на някакво временно неразположение, възпрепятстващо нормалното възприятие; трябваше да го види пак, за да разбере каква е истината. За нещастие не го беше срещала изобщо след случката с госпожица Мейхю.
Споменът за нея я накара да настръхне и тя побърза да продължи пътя си.
Никога в живота си не бе изпитвала такъв ужас, както в момента, когато госпожица Мейхю излетя от църквата с разпадащата се рокля. Прииска й се да умре на място от неудобство заради нея. От подобна участ я спаси единствено фактът, че след много настоявания девойката бе извоювала да сложи чудноватите си надуваеми „Плавателни бричове“ и „Водна жилетка“, както виконтът наричаше своите изобретения, вместо прозрачното бельо, което Софи се бе опитала безуспешно да я убеди да облече. Ако не бяха тези странни неща от непромокаемо платно, момичето щеше да се озове почти голо пред богомолците.
Споменът за злощастната случка и съзнанието, че именно тя е виновна за нея, бяха достатъчни, за да предизвикат сълзи в очите й. Макар да бе внимавала много, докато бе „изпуквала гадинките“, очевидно бе прогорила шевовете, в резултат на което дрехата се бе разпаднала.
Беше се почувствала така ужасно, че вместо да се престори на невинна, да измисли някакво извинение или да потърси начин да стовари вината върху друг, както реагираше обикновено в подобни случаи, тя бе хукнала след госпожица Мейхю, за да признае грешката си и да моли за прошка.
Докато бе тичала по пътеката в църковния двор, Софи си бе представяла възможно най-грозни реакции на своята изповед: безмилостно, но напълно заслужено прогонване от маркиза, срамно изобличаване от страна на виконта и истерични обвинения от госпожица Мейхю. Колкото до Линдхърст… ами тя вече не знаеше какво да очаква от него.
Девойката бе изстенала жално и бе минала през портата, която водеше към подобния на лабиринт замък. Докато слизаше по шестте стъпала, водещи към голямата тераса на партера, бе станала свидетелка на изключително странна сцена.
Виконтът и госпожица Мейхю с необичайно зачервени лица бяха вдигнали ръце, допрели едни в други дланите си, и се извиваха като набодени на кука червеи, като напяваха някакви странни слова. Вляво от тях стояха Линдхърст и баща му. Колкото до достопочтения Мартин, той отстъпваше бавно, като си мърмореше под носа нещо за някакви езичници. Едва когато се приближи достатъчно до семейство Мейхю, Софи осъзна, че двамата се молеха на нещо като бог на рибите и риболова. Миг по-късно разбра и причината.