Очевидно те приписваха разпадането на роклята на момичето на гнева на някой си бог Акватикус, убедени, че това е неговото наказание за отмиването на нейния свещен риболовен аромат. А по страстната им молитва ставаше ясно, че са ужасени от божествената му ярост.
Съсипана още повече от благоговейния им страх, тя бе побързала да си признае. Но когато бе стигнала до извинението, което не беше лесна работа, защото езикът и отказваше да й се подчинява, виконтът бе поклатил глава и бе отказал категорично да приеме вината й.
Без да престава да се гърчи, той се бе впуснал в обяснения за това как Акватикус щял да предотврати изгарянето на шевовете, ако „Мейфлай“ не бе низвергнала неговия дар от риболовен аромат. Но тъй като тя бе направила точно това, като се бе изкъпала, и на всичкото отгоре се бе изплакнала с ухаеща на карамфилово масло вода, случилото се можеше да бъде доказателство единствено за гнева на бога на рибите.
Онемяла пред подобна необорима логика. Софи бе погледнала към маркиза и неговия син за помощ. Първият само поклати глава, а вторият сви рамене и обърна глава така, че да скрие белега си. И двамата изглеждаха по-скоро развеселени от проявената от семейство Мейхю езическа благочестивост. Колкото до добрия свещеник… той си бе отишъл отдавна. Очевидно се бе върнал в църквата, за да предупреди и предпази останалите богомолци от злото, до което води почитането на езически богове.
Докато младата жена бе стояла така и бе местила поглед ту към едната, ту към другата групичка, без да знае какво да прави, пред вратата бе спряла боядисаната в бургундскочервено и златно карета на семейство Съмървил. Бръмбли бе измърморил нещо, че щял да потърси съвет от някаква ирландска сьомга, и почти бе хвърлил своята все още молеща се дъщеря в нея. После се бе наместил до нея, Линдхърст и баща му въздъхнаха и ги последваха.
Именно в този момент графът бе срещнал погледа й и бе изрекъл следните загадъчни слова:
— Аз ще се разправям с майка ми.
Това бе последната й среща с него. Нямаше представа какво точно бе искал да каже. Знаеше само, че привечер животът й бе претърпял интересен обрат. Тъкмо се канеше да помисли върху този обрат, когато пред себе си забеляза надвесен над едно цвете човек.
Добре. Значи някой щеше да й помогне за ягодите. Макар да не можеше да каже кой от армията градинари е, тъй като горната част на тялото му бе скрита зад дебел каменен пиедестал, от калта по бричовете му ставаше ясно, че заемаше едно от най-ниските места в йерархията.
Девойката повдигна полите си и забърза към него.
— Хей, градинарю! Имам нужда от помощта ви.
Какво от това, че бе вулгарно една дама да крещи? В момента не беше дама, а прислужница, и слугите не се свеняха да повишават тон.
Човекът вдигна глава.
Софи рязко спря, само на около метър от него. О, небеса! Този мъж не беше градинар; това бе Линдхърст.
И беше красив, също както и в неделя.
Тя го наблюдава известно време, прекалено смутено, за да предприеме каквото и да било. След малко способността й да мисли се възвърна и тя извърна поглед, като се изчерви. Впери очи в земята с желанието да потъне в нея от срам. По дяволите! Какво да прави?
Ако не искаше да я сметне за още по-невъзпитана, трябваше да се извини. Тъй като не беше сигурна как да започне, тя го погледна крадешком през спуснатите си ресници, опитвайки да прецени какво е настроението му.
Той я гледаше с присвити очи и очевидно очакваше някакво обяснение или извинение. Но ако се съдеше по сурово стиснатите му устни, нямаше намерение да приеме нито едното, нито другото.
Малкото самообладание, което й бе останало, се стопи. Обзе я непреодолимо желание да побегне. Какво всъщност бе очаквала? След това, което бе направила, нямаше право да очаква, нито заслужаваше да се отнася към нея по друг начин освен с неприязън. И точно това щеше да получи, ако не…
Ако не направеше нещо, за да запълни пропастта помежду им. Замисли се. Наистина ли искаше да оправи отношенията им? Погледна го отново.
Сърцето й спря да бие за момент. Да, искаше. Повече от всичко друго на света. И първата стъпка беше да се извини. Взела това решение, девойката започна с първото от стотината извинения, които му дължеше:
— Моля да ми п-простите, че ви извиках така, милорд. Това беше крайно… ъъъ… неприлично, за което се извинявам най-покорно. Разбирате ли, просто никога преди не съм виждала един, ъъъ… един… благородник да се рови в пръстта и ви помислих за, ъъъ… за… г-градинар.