Прииска й се да умре в мига, в който изрече последната дума. Ако не го беше обидила с крясъците си, със сигурност го бе направила с извинението. Ровел се в пръстта! И сякаш това не бе достатъчно, ами и бе заеквала като момиченце. О, двойно проклятие! Сега той щеше да добави „неспособна да каже две нормални думи безсрамница“ към десетките други обидни определения, които несъмнено предшестваха името й в неговото съзнание.
Никой не проговори в продължение на доста дълго време, цяла вечност, както й се стори, през която тя не посмя да погледне към Линдхърст. Точно когато вече си мислеше, че съвсем е объркала нещата, той се засмя. Тъй като не знаеше как да тълкува неговата реакция, Софи се осмели да вдигне очи.
Никълъс кимна и прошепна:
— Извинението е прието, госпожице Бартън.
Усмивката, която придружи думите му, изтри всяка мисъл от главата на девойката и подчерта леките трапчинки на бузите му.
Ах, какви очарователни трапчинки бяха това… в по-голяма степен дори от тези на брат му. За разлика от Куентин, който очевидно съзнаваше въздействието им и ги използваше най-пресметливо, Линдхърст нямаше представа за изумителния им ефект.
А тя определено бе изумена. До такава степен, че се усети как го зяпа открито, смаяна от това колко красив изглеждаше белегът му край лявата трапчинка.
Докато се възхищаваше на бузата, която до неотдавна я бе отблъсквала, усмивката му потрепна, след това изчезна и графът обърна лице. Тя също извърна поглед, макар онова, което всъщност копнееше да направи, бе да постави длан на пострадалата му буза и да му обясни каква глупачка трябва да е била, след като й се е струвала грозна. Вместо това тя също като него се умълча, измъчвана от съмнения, че той няма да повярва на извинението й.
Измина цяла вечност. Все още никой не проговаряше. Софи тъкмо се канеше да се извини, сигурна, че той желае да се отърве от нея, когато младият мъж проговори:
— Значи никога не си виждала благородник да се рови в пръстта, така ли?
Усети, че се изчервява, щом го чу да повтаря нетактичните й думи. Вдигна глава, като се питаше дали той не осмиваше достойното й за подигравка изказване. Никълъс все още криеше пострадалата си буза от нея, но въпреки явното си напрежение очевидно се опитваше да разведри атмосферата с шега и не беше сигурен дали ще успее.
Затова пък успя да я трогне до сълзи. Изпълни я болезнена нежност при мисълта, че той, богатият и надарен с власт граф Линдхърст се чувстваше в нейната компания също така неловко, както и тя в неговата. В този момент най-голямото й желание беше да го успокои. Засмя се и отвърна:
— Не, милорд, не съм. Често ли го правите?
Той се отпусна.
— При всяка възможност. — Усмихна се широко. — Както вероятно вече си се уверила, изпитвам страст към градинарството, което, мога да те уверя, се смята за напълно допустим начин за прекарване на времето от членовете на висшето общество. Или не си чула? — Усмивката му бе толкова заразителна, че не можеше да не й отговори.
— Как е възможно да не знам, след като съм слушала безкрайните хвалби на този или онзи лорд за придобиването на последното рядко дърво или цвете? Това, което ме завари напълно неподготвена, бе да ви намеря…
Тя направи безпомощен жест с ръка, докато търсеше елегантен начин да обрисува неелегантната му дейност.
— Да ровя в пръстта? — довърши със смях графът.
Девойката се изчерви и това изглежда само увеличи още повече доброто му настроение.
— Аз бих казал „да обработвам земята“, но ровене в земята също върши работа. Никой от господата, които познавам, не би и помислил да си изцапа ръцете с истинско градинарство.
Той стана сериозен.
Убедена, че е приел последната й забележка като завоалирана обида, тя побърза да каже:
— Не че виждам нещо лошо в ровене… обработването на земята.
Линдхърст я наблюдава няколко секунди, след което въздъхна.
— Страхувам се, скъпа, че си се натъкнала на тъмната тайна на Съмървил… нашата лудост, както я наричат някои, и с основание.
— Лудост ли? — изненада се Софи.
— Лудост — повтори той. — Всички наследници на рода Съмървил — аз самият, моят баща, неговият баща преди това — се раждат с нездравото желание да се ровят в пръстта и да садят. Както казва баща ми, кръвта на Съмървилови не е синя, а зелена.
Девойката отвърна на сериозния му поглед; не беше сигурна как да реагира. И тогава забеляза пламъчетата в очите му и разбра, че се е шегувал. Засмя се и възкликна: