— Какви ги говорите, милорд. Значи лудост за ровене в пръстта, така ли?
Засмяха се, след това погледите им се срещнаха. Двамата замълчаха отново, поразени от неочакваната интимност на мига.
Пръв извърна очи графът.
Софи се почувства неловко и изрече първото, което й дойде наум:
— Кажете, лорд Линдхърст, имате ли особена слабост към… — Обърна се към цветята, с които се занимаваше той. — Маргаритките?
Погледна към лицето му, но веднага отмести очи към цветята. Маргаритки? О, Боже! Възможно ли бе той все пак да е един от мъжете с маргаритките?
Странно. Този път, вместо да я ужаси както преди, мисълта да прокарва по голото му тяло едно от деликатните бяло-жълти цветчета й се стори… вълнуваща.
Вълнуваща? О, небеса! Отвратена от себе си, девойката откъсна поглед от маргаритките и си наложи да го насочи към статуята върху пиедестала.
Очите й едва не изскочиха. Това беше гръцки бог, с красиво оформена физика и изобразен с най-големи подробности…
Божичко! Къде му беше смокиновото листо? Тя се взря в щедрата му анатомия, прекалено смаяна, за да отвърне очи. Когато възвърна способността си да мисли, откри, че е хипнотизирана и не може да отдели поглед от каменния бог. Затова започна да изучава всеки детайл от великолепните му форми, като се чувстваше странно затоплена.
О… о! Но той имаше прекрасни рамене…
Също като Линдхърст.
Ами гърдите! Ммм, превъзходни. Толкова широки и мускулести…
Като на Линдхърст.
Колкото до долната част на торса… Усмихна се одобрително на тънкия му кръст и стегнатия корем. Съвършено.
Подозираше, че кръстът и коремът на Линдхърст са точно такива.
Колкото до силните бедра… Лидия щеше да се захласне по тях…
Както правеше винаги, когато видеше бедрата на Линдхърст.
А сега идваше ред на…
Отново се вторачи в интригуващата му мъжественост. Хмм. Никога не се бе замисляла как ли изглежда Линдхърст в тази област. И защо ще се замисля? Никога преди не беше виждала мъжки пенис… Е, добре, де, от плът и кръв. Така че нямаше причина да изпитва интерес и още по-малко — да се отдава на размишления върху този орган.
— Софи? Да не би нещо да не е наред със статуята?
Девойката се изчерви. О, Боже! Той беше забелязал как я гледа. Преглътна с усилие. Дали графът бе разбрал в какво се бе вторачила.
Въздъхна. Сигурно бе разбрал. Не можеше да се каже, че бе оглеждала статуята дискретно.
Или свенливо.
Или скромно.
Или…
Обзета внезапно от силното желание да избяга, да се скрие от унижението и срамния си нов интерес към тялото на Линдхърст, тя все пак успя да промърмори:
— Я-ягоди. Нейно височество м-ме изпрати з-за, ъъъ, ягоди. Аз… ъъъ… не трябва да я к-карам да чака повече.
— А-а. Значи майка ми е по-добре тази сутрин?
Тонът му беше учтиво неутрален, сякаш всичко беше наред.
Хмм. Възможно ли бе в такъв случай да не е забелязал безсрамния й интерес към голата статуя? Софи прехапа устни и го погледна крадешком.
Дори да бе забелязал, не го показа с нищо. Лицето му бе също така безизразно, както и гласът. Девойката реши, че съзнанието му е било прекалено обсебено от маргаритките; усмихна се с облекчение и отвърна:
— Така изглежда. Майка ви изрази силно желание за ягоди със сметана.
Никълъс се засмя. Видът на здравите му бели зъби, оградени от двете чаровни трапчинки, предизвика много странни усещания в нея, наподобяващи онова, което бе изпитвала от целувките на Джулиан.
Само че по-хубави.
О, небеса!
— Ако майка ми иска ягоди и сметана, тя определено се оправя. Ще разберем със сигурност, когато за закуска пожелае каничка мляко с какао и канела.
Хипнотизирана от странното усещане в корема, Софи пристъпи смутено от крак на крак, като се молеше гласът й да прозвучи твърдо:
— В такъв случай ще ви зарадвам с вестта, че тя не само поиска какаото, ами и изпи цялата каничка. Изяде също така едно яйце, половин пъстърва и две препечени филии с масло и конфитюр.
Той се засмя отново. Усещането се засили. О, Боже!
Все така усмихнат, графът измъкна някакъв парцал от кошницата и си избърса ръцете.
— Е, не мога да кажа, че съм изненадан от новината за нейното подобрение. Бях сигурен, че ще й подействаш лечебно.
„Да й подействам лечебно ли?“ Софи зяпна насреща му, изумена от думите му.
— Да не би да казвате, че вие ме назначихте като помощничка на госпожица Стюарт?
Той кимна и захвърли парцала.
— С разрешението на майка си, разбира се.
— Н-но защо? — Продължаваше да се взира в лицето му. — След ужасната злополука с роклята на госпожица Мейхю? Изненадана съм, че изобщо ме допускате близо до майка си, особено като се има предвид деликатното й здраве.