„Престани! Престани с тези мисли, глупак такъв! — смъмри се той. — Момичето наистина се държа добре, но това не означава, че положението се е променило.“ Това бе същата жена, която го бе предала по такъв грозен начин в Лондон. Най-разумно бе да прояви предпазливост и да постави под съмнение мотивите за внезапното и приятелско поведение.
Проблемът бе там, че той никога не бе проявявал мъдрост, когато ставаше въпрос за госпожица Барингтън. И както изглежда, никога и нямаше да прояви. Макар най-искреното му желание бе да я презира, нещо, което тя бе заслужила. Той бе неспособен да я мрази, когато се държеше така мило. Чувстваше се дотолкова обезоръжен от смущението й и заекването й, че бе готов да й прости всички прегрешения…
Точно така се бе почувствал и в неделя; тя бе хукнала след семейство Мейхю и бе признала вината си за злополуката с роклята. Беше толкова разкаяна, толкова притеснена за госпожица Мейхю, че се застъпи за нея, когато докладваше на майка си за инцидента. Освен това бе обърнал вниманието й върху това, че изпълнението на различни домакински задължения е неподходящо за Софи, и бе предложил да й дадат по-подходяща за нейните способности работа. И така сега тя бе помощница на госпожица Стюарт.
— Милорд! Моля ви! Не мога да тичам повече. Аз… започна да ме пробожда вляво.
Линдхърст спря и се намръщи, защото тя измъкна ръката си и я притисна към тялото си.
— Какво?
— Казах, че не мога да бягам повече — изпъшка девойката.
— Да бяга ли? — Графът примигна няколко пъти, опитвайки се да се ориентира, и установи, че се намираха само на няколко метра от стълбите за оранжерията. Мили Боже! Те май бяха бягали наистина, и то с твърде добра скорост, след като бяха изминали подобно разстояние за толкова кратко време. Беше истинско чудо, че в това си състояние Софи не беше загубила съзнание.
Почувства се ужасно при мисълта, че той, който винаги се бе гордял със своето кавалерство, бе принудил една жена, която не се чувстваше добре, да тича. Засрамен, той промърмори:
— Съжалявам. Нямах намерение да те карам да тичаш. Наистина нямах. Увлякох се в бързината да те скрия от слънцето.
Младата жена го гледаше така, сякаш си е загубил ума.
— Но защо? Каква бе причината да искате да ме отведете на сянка? Казах, че се чувствам добре.
— Да, но не изглеждаше добре — отбеляза скептично той. — Не си спомням да съм те виждал друг път толкова зачервена, нито пък да дишаш така тежко.
— О, това ли. — Лицето й отново пламна. — Аз… съжалявам, че съм ви притеснила. Бях почервеняла и развълнувана от, ъъъ… нетърпението си да занеса ягодите на нейно височество. Почти стана време за следобедния чай и не ми се ще да я разочаровам, като не ги види на подноса.
Логиката на обяснението, подсилена от прелестната искреност, с която го изрече, моментално разпръснаха и последните му резерви.
— Наистина съжалявам, че съм ви притеснила — повтори тя и го погледна сериозно.
Никълъс се усмихна.
— Ето какво, Софи. Ти ми прощаваш, задето те накарах да тичаш, а аз ще ти простя, че ме уплаши така.
Тя го наблюдава няколко секунди, сякаш размишляваше върху предложението. А след това се засмя. Това бе мелодичен, весел звук, който нямаше нищо общо с пресиления смях, с който преди бе отговаряла на шегите му.
— Добре, милорд. Дадено. Но само при условие, че ме заведете до ягодите „Насладата на Франческа“.
Линдхърст се засмя и направи лек поклон, внезапно почувствал се много безгрижен.
— Ваш слуга, госпожо — прошепна той и подаде ръка с широк жест.
Тя я пое и се усмихна дяволито.
— Всъщност, милорд, има още едно условие, за да спечелите прошката ми.
— И то е?
Тази естествена усмивка го бе очаровала повече от всичките й предишни изкуствени усмивчици.
— Обещайте, че няма да си мислите нищо лошо за мен, задето ви се развиках преди малко. Точно така си подвикват слугите, за да си привлекат вниманието. Тъй като сега съм слугиня и ви взех за градинар…
— Не е нужно да обясняваш или да се извиняваш — прекъсна я Никълъс, изненадан и трогнат, да, трогнат, че тя се интересуваше от неговото мнение. — Склонността на слугите да крещят ми е добре известна.
— Така ли?
Вероятно нямаше да изглежда толкова изумена дори ако бе наредил да я пуснат във вряло олио заради въпросното прегрешение. Графът кимна, докато я водеше по каменните стъпала към входа на главната оранжерия.
— Разбира се, че ми е известна. Трябва да си глух, за да не го разбереш. Ами да, тази сутрин чух как Фанси вика на Едит да й помогне да обърне дюшека ми, а в този момент тя бе в другия край на коридора.