Софи въздъхна, сякаш й бе причинил болка.
— Казах на Фанси да не вика така, поне ако желае наистина да стане лична камериерка на господарката. Тя обеща да внимава.
— Както разбирам, през последните дни отношенията ви с нея са се подобрили? — осведоми се той, като я преведе през високата стъклена врата.
— Значително, благодарение на вас. — Девойката спря и му се усмихна признателно. Усмивката й бе дотолкова неустоима, че сърцето му престана да бие за няколко секунди. — С Фанси разговаряхме дълго в неделя през нощта и знаете ли какво?
— Не.
— Открихме, че всъщност се харесваме. Тя желае искрено да стане лична камериерка и ме помоли да й помогна да се подготви, така че когато госпожица Стюарт се омъжи за Джон, да може да заеме мястото й. Разбира се, аз й обещах да й помогна, но признавам, че засега това се оказа истинско предизвикателство. Тя не може да чете, а вече сте я чували как говори. Трябва непрекъснато да поправям произношението й или да й напомням да не казва „проклет“ на всяка втора дума.
Линдхърст не се сдържа и се усмихна на комичното й изражение, когато изрече „проклет“.
— Доколкото си спомням, в класната стая има няколко наистина добри читанки и граматики. Имаш позволението ми да ги използваш, както и каквото и да било друго, което би могло да ти бъде от помощ — заяви той и я поведе от покритото с екзотични плочки помещение с палми към първата от седемте свързани една с друга сгради.
— Ами… благодаря ви — заекна Софи, изненадана от предложението. — Работата ми ще се улесни значително, ако можем да използваме нужните книги. В слугинския вестибюл имаме само една ужасна книга, „Памела“, и Библията, и нито една от тях не… О-о!
Спря рязко и се заоглежда със страхопочитание. Никълъс проследи погледа й, преизпълнен както винаги с гордост, когато се изправеше пред впечатляващата колекция от редки дървета и растения в Хоксбъри.
Вляво имаше бананови дървета, вдясно — горичка от финикови палми. От всички страни растяха ананаси, лиани, пищни тропически цветя. Пред него, докъдето стигаше погледът, следваха оранжерия след оранжерия, една от друга по-прекрасни, и под стъклените им тавани растяха плодове, зеленчуци и цветя.
— О-о! О-о! — възклицаваше тихичко младата жена. — Намирам се в рая.
— Значи одобряваш? — попита Никълъс, безкрайно доволен от възхитата й.
— Много повече от това! Аз…
Софи поклати глава; очевидно думите не й достигаха.
— На мен също много ми харесва. Винаги ми е харесвало. Баща ми ме водеше тук, когато бях съвсем малък, и ме оставяше да си играя сред гъсталака. Една от любимите случки на майка ми е как съм изпълзял и съм се изгубил сред дърветата в индийската оранжерия.
— Е, не мога да кажа, че ви обвинявам. Аз също не бих имала нищо против да се изгубя тук — прошепна тя.
Графът се засмя.
— Прекарвам наистина много време тук, когато съм в Хоксбъри, и майка ми ме обвини, че и сега се опитвам да сторя същото. Всъщност това е първото място, където идва да ме търси Джон, когато тя го изпрати да ме повика.
— Ще го имам предвид, ако някой път изпрати мен вместо него. — Девойката изрече почти беззвучно това, като затвори очи, отметна назад глава и си пое дълбоко въздух. — О, ама тук ухае прелестно.
Тя изглеждаше толкова красива, естествена и замечтана в тази поза, че дъхът на Линдхърст секна. На всичкото отгоре го обзе непреодолимо желание да я целуне. Той приведе лице по-близо до нейното и впери жаден поглед в устата й.
О, как копнееше да слее устните си с нейните, да я притисне в обятията си и да й покаже дивата страст, която бушуваше под цивилизованата му фасада. Как копнееше да чуе сладостната й въздишка и да усети как цялото й тяло се разтапя под ласките му. Щеше да…
— Милорд? — провикна се някакъв мъжки глас.
Никълъс рязко вдигна глава и при това движение за малко не се блъсна в Софи. В следващия миг разумът му се върна. Изпълни го болезнено чувство на срам. За малко не бе целунал една жена, за която знаеше, че го намира физически отблъскващ… Потръпна при мисълта за реакцията й, ако викът на лакея не го бе възпрял.
Като се проклинаше за временната загуба на разсъдъка и се молеше Софи да не я е забелязала, той се обърна към приближаващия мъж…
— Да? Какво има, Джон?
Той направи елегантен поклон.
— Херцогиня Уиндфорд и дъщеря й Хелън пристигнаха, милорд.
— Така ли? — Графът се намръщи. — Мислех, че трябва да пристигнат утре.
Джон кимна.
— Така мислехме всички, милорд. Но както изглежда, маркизата е написала погрешно седемнайсети вместо осемнайсети, когато е изпращала поканата. — Верният прислужник сви рамене. — Е, днес е седемнайсети.