— Да. Само няколко часа. Сигурна съм, че мога да издържа за толкова време животното — прошепна девойката и погледна първо към Фанси, а после — към Панси, търсейки потвърждение на тази мисъл в очите им.
Но в погледа и на двете прочете само съмнение.
— И при никакви обстоятелства не трябва да извеждаш Минг-Минг в градината. Тези ужасни алеи, посипани с пясък и чакъл, увреждат крачетата й. Правят ги невъзможно груби — продължаваше лейди Хелън, като се наслаждаваше в огледалото на картината, която представляваха заедно с нейния домашен любимец.
Софи кимна. Едва се сдържаше да не се изсмее. Куче и момиче носеха еднакви бонета — скъпи, алени бонета от кадифе, с избродирани с перли краища и с бели щраусови пера. И докато това творение изглеждаше наистина елегантно на главата на нейно височество, то само подчертаваше още повече горгонската грозота на широката, сплескана муцуна на животното… факт, който неговата господарка очевидно не забелязваше.
И наистина на красивото й лице бе изписано истинско блаженство, когато се притисна в ужасната муцунка на кучето и започна да говори:
— Хубавото кученце на мама има най-нежните краченца в цяла Англия. Да, точно така! Точно така! Бау-бау-бау… бау-бау-бау… бау-бау-бау…
Софи гледаше, потръпвайки от отвращение, как момичето целува муцунката на животното и издава поредица от мляскащи звуци, точно както бе казала Фанси.
В отговор Минг-Минг въртеше изпъкналите си кафяви очи, скимтеше и се лигавеше от екстаз.
Лейди Хелън я целуна отново, като гукаше насред звучните мляскания:
— Мама обича малкото си бау-бау… бау-бау-бау… — мляс-мляс…
— Хмм! — изкашля се мадмоазел Лоринг, камериерката-французойка, като очевидно се опитваше да привлече вниманието на своята господарка. Тя обаче не реагира.
— Минги, Минг-Минг е най-сладкото, най-красивото бау-бау… бау-бау…
Камериерката направи нов опит:
— Хм-хм!
— …бау-бау в целия свят! — продължаваше момичето.
Мадмоазел въздъхна. Говореше се, че подобно на всички слуги от антуража на лейди Хелън камериерката, която бе шеста по ред за половин година, бе истинска мъченица. Тя напомняше на Софи за някаква картина, на която бе изобразена Жана д’Арк насред запалената клада, особено в момента, в който се изкашля за трети път и прошепна:
— Извинете, милейди, но трябва да тръгваме, ако искаме да пристигнем навреме в Хенингтън Хаус.
Лейди Хелън замръзна и прекъсна лигавата сцена. След няколко секунди, през които на Софи й се струваше, че усеща напрежението на камериерката, тя се обърна бавно.
— Казала ли съм ви нещо, мадмоазел? — попита тя с леден тон, способен да смрази самия ад.
Камериерката наведе глава и я поклати в отговор.
— Тогава? — Нейно височество щракна с дългите си бели пръсти. — Когато ви задам въпрос, очаквам да ми отговорите. Повтарям. Казала ли съм ви нещо?
Тя щракна с пръсти още три пъти. Французойката трепна, сякаш я бе ударила.
— Не, милейди.
— Правилото? — Щрак, щрак. — Повтори правилото.
— Една прислужница никога не трябва да говори, ако първо господарят или господарката й не се обърне към нея — промълви задавено жената.
— Правилно. — Щрак-щрак-щрак. — Погрижи се да не го забравяш в бъдеще.
— Да, милейди.
— Колкото до теб, момиче. — Лейди Хелън премести смразяващия си поглед от сплашената камериерка към Софи. — Повтори инструкциите ми за това как да се грижиш за Минг-Минг. Искам да съм сигурна, че си ме разбрала.
Разбрала ли? Разбираше я прекрасно. Беше срещала десетки като нея сред висшето общество. Лейди Хелън бе един разглезен, изключително противен малък тиранин, чието най-голямо удоволствие на света бе да малтретира прислугата и да прави нещастни всички наоколо.
— Е?
Щрак-щрак-щрак!
Софи успя да се сдържи да не изрече особено любезен отговор. О, какво не би дала, за да бъде отново най-ухажваната госпожица на висшето общество, дори само за този момент. Какво удоволствие щеше да изпита, ако можеше да постави това момиченце на мястото му и да го принуди да подскача, когато й се озъби, от страх да не бъде отхвърлено от каймака на обществото. Но тъй като ситуацията беше различна и не й се искаше до края на престоя си в Хоксбъри да бърше кучешки изпражнения…
— Трябва да изведа Минг-Минг точно в три часа и точно за половин час — изрецитира послушно тя. — Трябва да я разхождам в югоизточния парк на имението, но само в централната му част. Преди да я пусна на земята трябва да си сваля обувките и да обходя боса участъка, за да се уверя, че няма къпини и каквото и да било друго, което би могло да нарани лапичките й.