— Краченцата. — Щрак. — Минг-Минг има крачета, животните са с лапи.
„Гърнетата. Не забравяй гърнетата.“ Тази мисъл моментално я накара да забрави да пита какво същество е Минг-Минг според нейно височество. Вместо това прошепна:
— Да, крачета. Моля да ми простите.
Тиранката кимна.
— Продължавай.
— Минг-Минг е податлива на настинки. Затова, ако тревата ми се стори дори леко влажна, трябва да я разхождам в зимната градина. След разходката трябва да прокарам гребена сто пъти през козинката й и после да я сложа да спи в люлката й до вашето легло.
— А ако откаже да спи?
— Трябва да я люлея и да й пея „Сънчо идва“. — Яркият спомен за мелачката за месо и колко отвратително беше нейното почистване бе достатъчен да не й позволи да завърти очи, толкова абсурдно бе това нареждане.
— Надявам се, че пееш вярно — промърмори лейди Хелън, като я огледа критично. — Миличкото просто не понася фалшиво пеене. Започва да вие ужасно в знак на протест.
О, прекрасно! Софи не беше никак силна в музикално отношение. Дори учителят й по музика бе обявил пеенето й направо за непоносимо. Лидия пък бе казала, че той се е произнесъл прекалено меко и любезно. Сигурна, че нейно височество няма да приеме добре тази новина, тя учтиво се усмихна и си помисли: „Моля те, Господи, моля те, нека кучето заспи веднага.“
— Добре. — Момичето кимна, успокоено от усмивката й. — Така. Аз ще направя всичко зависещо от мен, за да се върна навреме за вечерята на Минги. Храносмилането й се разваля, когато се наложи да вечеря с непознати. Но ако все пак се забавя, трябва да я нахраниш… кога?
Щрак! Щрак!
— Точно в шест и трийсет.
— И какво трябва да направиш, преди да започне да яде?
Щрак!
— Да й дам супена лъжица тоник от джинджифил за подобряване на храносмилането.
Щрак!
— Кога?
— В шест и десет, нито миг по-рано или по-късно.
— А ако вечерята й причини газове?
Щрак! Щрак!
— Трябва да й дам две мерки масло от мента пиперика.
Щрак! Щрак! Щрак!
— И?
„Спомни си ведрата с мръсна вода.“
— Да й масажирам корема.
О, чудо! Тиранката се усмихна.
— Да. Добре. Дори много добре. — Кимна одобрително и абаносовите й къдрици подскочиха при това движение. — Виждам, че постъпих разумно, като поисках твоите услуги.
Кимна отново и сведе поглед към пухкавата бяла грозотия в ръцете си. С изражение на майка, съзерцаваща любимото си дете, изгука:
— А сега мама трябва да тръгва, скъпа Минги. — Мляс! Мляс! — Бъди добро бау-бау… бау-бау… бау-бау… — Мляс! — …и мама ще се върне преди да разбереш.
Целуна животното още три пъти и го подаде на Софи. Тя изписа изнурена усмивка на лицето си и го пое. Злото същество изръмжа и отвори уста, за да я ухапе по ръката.
Девойката се отдръпна; за малко не бе ухапана от дребните, но опасно остри зъбки. Лейди Хелън се намръщи.
— Не се дръж така страхливо. Не виждаш ли, че тревожиш бедното сладурче?
Мадмоазел, която сега се намираше зад своята господарка, кимна на Софи и започна да й показва как да отвлече вниманието на кучето с едната си ръка, докато го подхване изотзад с другата.
Девойката се усмихна с благодарност и направи точни така. Първо протегна лявата ръка към зверчето.
Сега ръмженето бе последвано от лай.
В този момент тя промъкна лявата си ръка зад него и бързо го пое.
То отметна глава и захапа въздуха няколко пъти, след това заби зъби в шала й. Задъвка и заразкъсва деликатната тъкан, като издаваше най-ужасни звуци.
— Е?
Щрак! Щрак! Щрак!
Софи въздъхна и вдигна очи към нейно височество.
Тя щракна отново с пръсти, този път, за да посочи към ожесточено дъвчещото животно.
— Не виждаш ли, че е разтревожена, момиче? — Тъй като Софи продължаваше да я гледа, без да смее да отговори от страх да не каже какво мисли, лейди Хелън изсумтя презрително и рече: — Не ми казвай, че вече си забравила какво ти обясних относно успокояване нервите на Минг-Минг.
Напълно безпомощна, девойката хвърли умоляващ поглед към французойката. Тя на свой ред се престори, че люлее в ръцете си бебе, като мърдаше беззвучно устни.
Софи се отчая. Не и това. Всичко друго, но не и това.
Щрак!
— Е?
Софи погледна нещастно към кучето, което продължаваше да гризе и къса вече напълно съсипаното й шалче. Искаше й се да умре на място, когато започна да го люлее и да напява: