— Нани, нани…
Глава 17
Като пълзеше покрай живия плет от тисово дърво, Софи извика:
— Тук, Минги! Тук, бау-бау… бау-бау!
Проклетото пале! Трябваше да е някъде из храсталака. Беше го видяла как се шмугна в него… непосредствено след като я ухапа по глезена и я спъна с каишката си. Беше се озовала на земята и всичко пред погледа й се бе размазало като в мъгла, прорязвана от галактика от ярки звезди. Но какво друго можеше да бъде мътното бяло петно с някаква червена лента, ако не кучето, помъкнало червената си кожена каишка? Комета ли?
Ръцете я сърбяха да удуши зверчето. Извика отново, след това се заслуша за някое издайническо изшумоляване. Нищо. Тишина.
По дяволите! Запълзя отново, като ту се провикваше, ту се ослушваше, докато обиколи четирите стени на живия тисов плет, който обграждаше малкия парк. Все така нямаше никакъв резултат.
Сега вече наистина уплашена, тя се спусна през портата; беше сигурна, че кучето е отишло в противоположния край. Обиколи целия външен периметър, като викаше животното. И отново нищо. Къде ли бе отишло проклетото животно?
Обзе я паника. Заоглежда се наоколо. Вдясно бяха конюшните на Хоксбъри, вляво езерото, в което маркизът обичаше да лови риба. Пред нея, отвъд тучна поляна, растеше древен, гъст парк за елени. Зад нея, зад живия плет, се простираше осеяна с валериана и очеболец ливада.
Минг-Минг не се виждаше никъде.
Почти обезумяла. Софи се заоглежда отново, опитвайки се да реши къде да търси най-напред. Може би кучето беше в павилиона край езерото. Или бе зърнало заек и го бе подгонило към еленовия парк. Минг-Минг имаше изключително неприятния навик да атакува всичко, което мърда. Според Робин, едно от четирите момчета в конюшнята, тя обичала особено много да се мотае из краката на конете и да ги хапе по глезените.
Това я накара да се загледа съсредоточено към елегантните тухлени конюшни. Миг по-късно въздъхна и се отказа. Конярите знаеха по каква задача е излязла, тъй като бяха говорили за кучето, когато бе минала покрай тях на път към парка. Ако Минг-Минг се озовеше там, те непременно щяха да изпратят някой да я извести.
В такъв случай оставаше само ливадата. Огледа я и се отказа и от тази вероятност. Пред погледа й се простираха километри равна площ, но нищо не помръдваше. Очевидно Минг-Минг бе побягнала в някоя от другите посоки. Въпросът бе: в коя по-точно?
Девойката реши да започне от езерото. Нямаше смисъл да пропилее часове в претърсване на еленовия парк, когато щяха да й бъдат нужни само минути, за да огледа павилиона за пикник. Софи се впусна да го търси.
Не откри животното край езерото.
Нямаше признаци, че е и в ливадата.
Готова да се разплаче, тя се спусна към последната си надежда — конюшните. Може би конярите я бяха търсили, докато беше в гората. Тя се втурна в двора на конюшните, викайки запъхтяно: Дики? Конрад? Джоузеф?
Никакъв отговор.
Огледа се трескаво, като дишаше тежко. Макар да не виждаше никой от конярите, вратата в далечния край на сградата бе широко отворена. Сигурна, че хората са вътре, и изпълнена с надежда, че са там с Минг-Минг, девойката забърза към отворената врата.
— Извинете? Има ли някой вътре? — извика тя и пристъпи прага.
Направи няколко крачки навътре и спря в очакване на отговор, като се взираше по широкия коридор, от двата края на който имаше преградени с махагон отделения за конете.
Две тихи изцвилвания и едно изпръхтяване от жребеца с недружелюбен вид вляво бяха единственият отговор.
Софи извика отново, този път по-силно. И отново никакъв отговор. В очите й имаше сълзи на безсилие и тревога. Обърна се с намерението да излезе, но в следващия миг спря рязко. Конярите не бяха тук, но може би…
Тя се провикна:
— Тук, Минг-Минг! Тук, бау-бау… бау-бау… бау-бау! Миши! Тук…
— Хей! Защо търсиш дявола тук? — дочу се зад нея момчешки глас.
Софи се обърна; на прага стоеше Робин, дванайсетгодишното конярче, а луничавото му лице бе набърчено от ужас. Думите му убиха последната и надежда.
— Значи Минг-Минг не е тук — промълви тя.
— Разбира съ, чи не е тук. К’во шъ прай тук?
— Възможно ли е някой друг от конярите да я е видял и да не ти е казал?
— Не. Днес е четвъртък. А в четвъртък нищо ни съ случва, без аз да знам.
— Сигурен ли си?
— Да. Четвъртък е денят, в който помагам да се упражняват и мият конете. Тогаз работя както с конярите, така и с дресьорите на животните. Сега всичките са от другата страна, в отделението за ожребване. Любимата кобила на нейно височество, Лили, трябва да се ожреби всеки момент. — Наклони глава и я погледна с любопитство. — Защо питаш за дяволското куче? Да не си го изгубила?