— Да. С-страхувам се, че точно така стана промълви девойката и сведе глава, за да скрие сълзите си.
— Боже! Ни бих искал да съм на твоето място, когат’ лейди ’Елън научи — възкликна Робин, когато тя се обърна и излезе през вратата.
На нея също никак не й се искаше да бъде на това място. Нямаше представа какво щеше да направи нейно височество, когато научи, но то със сигурност щеше да бъде ужасно.
Пресече двора на конюшните и продължи по пътеката, която водеше към къщата, плачейки от отчаяние. Забеляза приближаващия кон едва в последния момент. Тпруу!
Ездачът дръпна с всичка сила юздите.
Огромният жребец се изправи на задните си крака и затанцува.
— Линдхърст! — хлъцна Софи.
— Тпруу! Успокой се, Тайтиъс! Хайде, момчето ми! — изкомандва негово височество, като се опитваше да овладее стреснатото животно.
Конят за малко не го събори, но младият мъж успя да се задържи.
— Спокойно, Тайтиъс! — Жребецът изпръхтя и се изправи още няколко пъти на задните си крака, но постепенно започна да се успокоява под майсторската ръка на своя господар. Когато най-сетне овладя напълно положението, Никълъс хвърли гневен поглед към Софи. — По дяволите, какво се опитваш да направиш? Да се убиеш ли?
Тя го изгледа за момент с блеснали от сълзи очи, като размишляваше мрачно, че май наистина е пропуснала тази възможност. След това заплака отново и занарежда през сълзи:
— Какво ли значение щеше да има? И без това каквото и да направя, все обърквам нещо! О, защо просто не връхлетяхте отгоре ми и не ме отървахте от този скапан живот!
Само след миг той бе вече на земята и я хвана за ръката.
— Боже мой, Софи! Какво се е случило?
Тя поклати глава.
Той дълго се взира в нея, сякаш не знаеше какво да каже или да направи, след това я пусна и извади носната си кърпа от джоба. Постави я в дланта й и прошепна:
— Не ми казвай, че си била ухапана от друг таласъм. — Тъй като тя не отговори, той се усмихна нежно и додаде: — Ако е станало точно така, моля те, бъди сигурна, че ухапването на хоксбърийските таласъми не е отровно и няма никакъв друг опасен ефект.
Толкова мили, толкова съчувствени и изпълнени с топлота бяха и гласът, и изражението му, че девойката се хвърли импулсивно към него. Зарови лице в ризата му и зарида.
Графът настръхна за момент, стреснат от действията й, а после я прегърна.
Тя се сгуши в него. Чувстваше го толкова топъл и солиден; изпитваше странното усещане, че е открила това, което е търсила винаги, нещо, което не би искала да изгуби.
Чувстваше се в безопасност… желана… обичана.
Отчаяното желание това чувство да е истина и убийствената действителност, която го обричаше на невъзможност, я накараха да заридае още по-сърцераздирателно.
— Шшт, Софи. Не плачи — зашепна нежно Линдхърст, като я стисна още по-силно в обятията си. — Всичко ще се нареди, обещавам ти.
Тя поклати глава; въпреки силния си копнеж да му повярва, знаеше много добре, че това никога не може да стане.
— Хайде, хайде, успокой се — продължи графът. — Нищо не може да е толкова ужасно.
— Напротив… може — изплака тя.
— Да не би да са те проклели циганите?
Софи поклати глава.
— Може би старата черна котка на готвачката, Аберкромби, ти е пресякла пътя?
Тя отново поклати глава.
— Не? — Замълча за момент. — Не ми казвай, че си сторила нещо, с което да предизвикаш съдбата, и след това не си чукнала на дърво?
Не можа да не се усмихне на милите му опити да я ободри. Трогната, вдигна очи и отвърна:
— Фанси има право, милорд. Голям шегаджия сте.
Той се ухили до уши.
— Така е, но те моля, да не го казваш на никого. Светът не би трябвало да научи, че граф Линдхърст съвсем не е сериозният, достопочтен човек, за когото го мислят.
— Можете да се шегувате така с всяко момиче в Англия, милорд, и единственото, за което биха ви обвинили някога, е, че сте очарователен.
„И красив“ — добави наум тя.
Вместо да остане доволен от думите й, както се бе надявала, той я погледна объркан. В следващия момент усмивката му изчезна и той се извърна така, че да скрие белега си. Отпусна ръце край тялото си и отстъпи две-три крачки назад.
— Стига сме говорили глупости. Ако бъдеш така добра да ми кажеш, какво те тревожи, ще се постарая да ти помогна.
С натежало сърце при мисълта за неизбежния край на кратката им близост, Софи го гледаше безмълвно и се чудеше кое бе причинило тази рязка промяна в настроението му. Повечето мъже, които познаваше, се надуваха като пауни, когато ги нарекат „очарователни“. Възможно ли бе да не е като другите и за разлика от тях да не харесва и да не иска комплименти? Или презираше само нейните комплименти?