Вероятно беше последното, реши мрачно девойката, спомнила си усмивката му, когато лейди Хелън бе направила комплимент на майка му, че има толкова привлекателен син. Мисълта, че той продължава да я мрази, я накара да заплаче отново.
— Е? — прекъсна я той.
— Ами работата е там…
Искаше й се да му признае чувствата си, да излее всичката си мъка, съжаление и копнеж. Да го помоли да й прости всичко. Но нито можеше, нито смееше, още повече след ужасната му реакция на комплимента й.
Затова потисна чувствата си и каза:
— Става дума за Минг-Минг. Изгубих я. Избяга, докато я разхождах в парка. Оглеждах се, претърсих всичко, но…
Не довърши мисълта си и заклати глава, поразена за пореден път от тежкото положение, в което се бе озовала.
Проблемът й обаче като че ли го развесели.
Объркването й нарасна, ако такова нещо бе възможно. Той очевидно й бе сърдит дори повече, отколкото предполагаше.
Доволно усмихнат, с което затвърди ужасното й подозрение, той се обърна и тръгна към коня си. След като го погали по врата и прошепна нещо в ухото му, отвори закачената на седлото чанта и измъкна оттам сънената Минг-Минг.
Протегна към нея прозяващото се кученце, за да го огледа, и обясни:
— Открих я на пътя край входната порта. Вероятно се е провряла под живия плет северно от езерото и е тръгнала по алеята.
Вместо да изпита облекчение, както бе очаквал Никълъс, Софи заплака още по-горчиво. Объркан, той насочи очи към животното, което го погледна изпод глупавото си боне, и сетне впери поглед в девойката. Тя хълцаше, сякаш преживяваше най-голямата трагедия на света. Линдхърст изсумтя недоволно и попита рязко:
— Би ли била така добра да ми обясниш какво има пък сега?
— Тя е мръсна и със заплетена козина… Вижте й само бонето! Перото е съсипано. Лейди Хелън със сигурност ще ме убие, когато я види.
Никълъс искаше да й каже, че нейно величество не е способна на убийство, но замълча, щом се сети за кого всъщност ставаше дума. Хелън най-вероятно нямаше да убие Софи, но пък щеше да направи от инцидента много по-голям въпрос, отколкото беше в действителност. Да-а. Сети се в каква истерия бе изпаднала, като го видя да учи кучето и да лови пръчка, и беше почти сигурен, че ще поиска уволнението на Софи, ако види животното в това състояние. Не че той щеше да задоволи желанието й, разбира се. Но защо да си навлича неприятности, които можеше да избегне толкова лесно?
Изумен, че девойката не се бе сетила сама за решението, графът се приближи до нея и рече:
— Нейно височество никога няма да разбере, ако изкъпеш животното, преди да се е върнала.
Тя поклати глава.
— Не мога. Минг-Минг няма да ми позволи. Тя ме мрази.
Сякаш в потвърждение на думите й, кучето изръмжа и оголи зъбите си.
— Виждаш ли? — попита тя и направи жест към Минг-Минг.
Тя изръмжа отново и се спусна към ръката й, като отвори и затвори малката си челюст, опитвайки да я ухапе.
— Виждам — отвърна Линдхърст и погледна с досада животното. Подобно на красивата си, разглезена стопанка, то очевидно изпитваше непоносимост към прислугата. А тъй като той нямаше намерение да позволи нито на едната, нито на другата да малтретира Софи, додаде: — Според мен има само един начин да се измъкнем от тази заплетена ситуация.
— Която… — и тя подсмръкна — …е?
— Тъй като с Минг-Минг се разбираме много добре, аз ще я изкъпя, докато ти й закърпиш бонето.
Девойката замръзна на място и го погледна шокирано.
— Вие? Да къпете Минг-Минг?
Младият мъж не можеше да не се усмихне на притеснението й.
— Аз наистина съм граф, но това не означава, че имам нещо против да си изцапам ръцете. — Усмивката му стана още по-широка. — Забрави ли любовта ми към ровенето в пръстта?
Софи си избърса носа и лицето й придоби прекрасен розов цвят.
— Не, но…
— Чудесно. Тогава значи е договорено. Аз ще къпя, а ти ще кърпиш. — С тези думи той тръгна към коня и хвана юздите. Погледна през рамо и попита: — Да се оттеглим към конюшните, госпожице Бартън? Там ще намерим всичко нужно за къпането на кучето.
Тя го изгледа за момент и кимна.
Тръгнаха: той водеше жребеца с едната си ръка, а в другата държеше дремещото куче; тя вървеше до него и го поглеждаше крадешком.
Когато стигнаха конюшните, младата жена смутено изрече:
— Съжалявам, ако съм ви засегнала, като ви нарекох очарователен. Казах го като комплимент.
Думите й го изненадаха толкова, че го накараха да спре рязко и да се загледа в нея. Той не беше обиден от нейния комплимент, а разочарован; разочарован, защото смяташе, че за нея това са нищо неозначаващи думи. Толкова много му се искаше да вярва, че наистина го намира за очарователен и се чувства така привлечена към него, както той — към нея.