Девойката го погледна сериозно и заяви:
— Обещавам никога повече да не ви наричам очарователен, но се опасявам, че все пак ще трябва да го изтърпявате, когато другите жени ви наричат така. — Наклони глава и започна да подръпва крайчетата на шалчето си. — Разбира се, вероятно няма да го приемете толкова зле от устата на друга. Не мога да ви коря, че комплиментите ми са нежелани от вас.
Не желаел комплиментите й ли? Мили Боже! Беше ли възможно? Възможно ли бе да го мисли наистина за очарователен? Като се обсипваше с всевъзможни обидни имена, задето дори се осмелява да храни подобна надежда, той прошепна:
— Аз не съм толкова различен от другите мъже, Софи. Аз не по-малко желая да получавам комплименти от красиви жени като теб, стига, разбира се, да са искрени.
Тя стреснато го погледна.
— Но аз бях искрена. Какво ви кара да мислите другояче?
— Може би има нещо общо с това как само преди месец ме обяви съвсем искрено за скучен и досаден.
Колкото и да се опитваше, не успя да прикрие горчивината в гласа си.
— Раз… разбирам. — Софи отново сведе глава. Ако някога някоя жена бе изглеждала разкаяна, то това бе София Барингтън. — Честно казано, тогава наистина ви мислех за скучен. Непоносимо скучен. Но сега разбирам коя е била причината — аз просто никога не си правех труда да ви слушам. Толкова… толкова… се разсейвах от… вашия б-белег, че не бях в състояние да забележа нищо, свързано с вас самия.
Графът се усмихна саркастично, когато чу думата „разсейвах се“. Ако беше наистина искрена, щеше да каже „бях отблъсната“.
— Държах се като глупачка, за да ви отблъсна по един толкова несправедлив начин — продължи тя. — Едва сега си давам сметка. Освен това открих, че сте един очарователен човек и че… че ви харесвам много. — Тъй като той не отговори веднага на думите й, тя вдигна очи и добави искрено: — Изобщо няма да ви виня, ако никога не ми простите, задето се отнесох така към вас. Знам, че и аз самата няма да си го простя никога. Искам само да знаете, че независимо как ще решите да постъпите, аз съжалявам дълбоко за всичко и сега ви смятам за най-прекрасния човек в цяла Англия. Макар да не очаквам, че моето мнение има някакво значение за вас.
Тя изобщо нямаше представа, че в този миг мнението й означаваше всичко за него, особено току-що изречените думи. Наистина не беше казала, че белегът му вече не и се струва отблъскващ, нито бе изразила желание за него като мъж. Но беше заявила, че го харесва. Да, и също така го бе нарекла най-прекрасния човек в Англия. Невъзможно беше да твърди подобно нещо, ако той й се струваше неприятен, нали? Или се лъжеше?
Тъй като не знаеше какво да мисли, Линдхърст срещна неохотно погледа й с надеждата да прочете в него истината, и същевременно ужасен от това, което можеше да открие там. Това, което видя, накара сърцето му да престане да бие за секунда.
В очите й имаше тревога и несигурност, те го зовяха и молеха смирено за прошка, но очакваха мъмрене. Явното й желание да се сдобрят го накара да се усмихне и да възкликне:
— Аз също ви харесвам, госпожице Барингтън, и приемам с благодарност извинението ви.
А когато видя усмивката й, по-сияйна от слънцето, луната и звездите, Никълъс осъзна колко верни бяха думите му. Той не само желаеше Софи така, както мъжът желае жената, а и я харесваше като човек.
Харесваше я заради почтеността й в случая с госпожица Мейхю и я уважаваше за смелостта, която бе проявила. Възхищаваше й се също така за духа, с който понасяше положението си като слугиня. Освен това бе изключително мила с останалите слуги. Как можеше да не хареса момичето, което не само бе приело, ами и се бе сприятелило и привързало към хора, които останалите представители на нейната класа биха сметнали за недостойни за тяхното внимание?
Всъщност тя го изненадваше всеки ден, като разкриваше нови и похвални страни от своята личност; черти, които му даваха основание не само да я харесва, а и да я обича. Сега осъзна, че наистина я обича.
Нищо не искаше така силно, както да я притисне в обятията си и да й признае своите чувства. С усилие откъсна очи от светналото й лице и прошепна:
— По-добре да влизаме в конюшнята. Ако не се захванем веднага с къпането на Минг-Минг, тя няма да успее да изсъхне преди връщането на Хелън.
— Да, разбира се… и благодаря, милорд.
Той кимна вдървено и тръгна отново, без да смее да погледне към нея от страх да не изгуби контрол и да я целуне против волята си. Софи забърза, като се стараеше да върви в крак с него.