Никълъс продължи да четка кучето, но го гледаше така, сякаш му се искаше да го удуши. Докато разресваше внимателно заплетените кичури, той се обади:
— Струва ми се, че се канеше да ми разкажеш за родителите си.
Девойката трепна и се изчерви, като се питаше дали е забелязал как се взира в него. Сигурна, че лицето й е червено, тя вдигна бонето и се надвеси над него с надеждата да прикрие смущението си.
— Да, разбира се. — Изви отново перото. И чудо на чудесата, то най-сетне остана в желаното положение. Усмихна се победоносно и попита: — Откъде да започна?
— Защо не ми разкажеш за майка си? Чувал съм, че някога я смятали за най-голямата красавица в Англия.
— Да. Беше прекрасна. Имаше най-меката, най-красивата руса коса на света. А очите! Ех, да можеше да ги видиш, Никълъс. Бяха с невероятен зелен цвят. Баща ми караше своите бояджии да създават различни зелени отсенки за платовете му, но така и не се получи нещо подобно на техния цвят. Толкова искаше да й подари рокля е цвета на очите й.
Линдхърст се усмихна, без да вдига очи от работата си.
— Както виждам, той я е обичал много.
— О, така беше. И тя го обичаше. Двамата непрекъснато се целуваха, докосваха се и се гледаха влюбено. — Усмихна се с копнеж при спомена за тези погледи.
Какво не би дала, за да види същия поглед в очите на Никълъс…
— Как са се запознали? Баща ти е бил от Лийдс, а майка ти — от Оксфордшир.
— Срещнали се на панаира Микълмас в Лийдс. Майка ми отишла там на гости на една приятелка от училище — отвърна Софи, благодарна за тактичността му. Повечето хора използваха различието в социалното положение на нейните родители, за да обсъждат връзката им. — Обикнали се от пръв поглед и се оженили тайно след две седмици. Е, останалото го знаеш. Всички от висшето общество го знаят. Баща й се отказал от нея, задето се омъжила за моя баща. — Усмихна се печално. — Винаги ми се е струвало странно, че е постъпил така. Семейство Барингтън са едно от най-богатите и уважавани семейства в страната. Въпреки липсата на титла те са не по-малко благородни от семейство Маруд.
— Вероятно по-благородни. Изисква се много повече, за да спечелиш богатство със собствените си ръце, отколкото да го наследиш.
— Точно това повтаряше и майка ми — отговори девойката, безкрайно доволна от този коментар.
— Предполагам, че са били много щастливи, когато си се родила ти.
— Според майка ми баща ми бил толкова радостен, че прекосил цялото село, като крещял с пълно гърло новината. И двамата ми казваха и ми показваха колко много ме обичат поне стотина пъти на ден.
Графът вдигна поглед от кучето и се усмихна.
— Как ти го показваха?
— Ами, мама ми печеше всеки ден любимия ми сладкиш, макар да имахме предостатъчно слуги, които можеха да свършат това вместо нея. Нейните сладкиши бяха специални, тъй като замесваше смях и целувка във всяка хапка.
Това очевидно заинтригува събеседника й.
— И как го правеше?
— Съвсем просто. Пращаше въздушна целувка в купата. — Софи демонстрира. — След това разбъркваше съдържанието й. После пращаше втора въздушна целувка и разбъркваше отново. И продължаваше да го прави, докато и двете се хванехме за корема от смях. Това пък беше смехът. Тогава и двете започвахме да разбъркваме, за да сме сигурни, че ще се смеси добре с останалите съставки.
Линдхърст се засмя.
— Да, разбирам.
Наистина разбираше. Представяше си ясно Софи, толкова малка и хубава, да се смее над купа с тесто за кекс заедно с жена, която е изглеждала почти като нея. Това бе много приятна картина и тя го изпълни с копнеж един ден да види как Софи продължава тази традиция със собствената им дъщеря.
— Освен това идваше сър Найтслейър6 — продължи тя.
— Сър Найтслейър ли?
Девойката кимна, а изражението й показваше, че се намира на хиляди километри оттук.
— Сър Найтслейър беше малкият дървен рицар, който баща ми пъхаше под моята възглавница, когато ме сложеше в леглото. Страхувах се от тъмното, представях си, че всичко наоколо е пълно с всевъзможни ужасни същества, които само чакат да заспя, за да ме изядат. Сър Найтслейър беше моята защита срещу тях.
— Доколкото разбирам, той е имал магически свойства?
— Да. Магически. Баща ми казваше, че щом заспя, той оживявал и цяла нощ ме пазел от чудовищата. Разбира се, когато оживеел, той ставал висок два метра и никой не можел да го победи.
Младата жена замълча.
Тъй като не искаше да прекъсне мечтанията й, графът продължи да разресва кучето; толкова му се искаше тя да го обикне, за да може да върне щастието й. Беше готов на всичко, за да стане нейният истински сър Найтслейър, за да й покаже, че мракът крие не демони, а удоволствия.