— Бедният сър Найтслейър — въздъхна тя. — Какво ли е станало с него?
— Изгуби ли го?
— Оставих го под възглавницата си, когато избягах от Лондон. Страхувам се, че в бързината забравих за него.
Никълъс спря да разресва Минг-Минг за момент, припомнил си разказа й за бягството от Лондон. През онази нощ по негово настояване тя бе разказала как се е озовала като прислужница в Хоксбъри на връщане към имението. Дори тогава, въпреки цялото си презрение към нея, се бе ядосал страшно на вуйна й и братовчед й, задето я бяха изоставили така.
А сега, когато я обичаше, му идваше да ги удуши. Изрази на глас това си желание, а Софи се усмихна с копнеж и рече:
— Понякога ми се струва, че получих точно това, което заслужавах. Бях такова суетно, егоистично и ужасно момиче.
— Никой не заслужава да бъде изоставен по такъв начин, независимо какво е сторил, още по-малко от хората, които би трябвало да го обичат и да се грижат за него — възпротиви се разгорещено той.
— Може би. — Девойката въздъхна и поклати глава. — Единственото, което знам със сигурност, е, че ти заслужаваше много повече уважение и внимание от това, което ти дадох. Не мога да си обясня защо пожела да се ожениш за мен. Бях такава горделива глупачка.
Тя изглеждаше толкова обезсърчена и разкаяна, че Линдхърст побърза да отговори:
— Исках те, защото си красива и защото висшето общество те бе обявило за най-доброто предложение на брачния пазар за този сезон. Срамната истина е, че макар да ти се възхищавах, не те обичах. Не по начина, по който един мъж би трябвало да обича жената, за която се жени. Както виждаш, аз бях не по-малък глупак от теб. Ти не можеше да видиш по-далеч от белега ми, а аз — от факта, че си желана от всички. — Вместо да я успокоят, тези думи я накараха да се натъжи още повече. Убеден, че не е разбрала причината да й каже това, графът побърза да добави: — Опитвам се да кажа, че аз не по-малко от теб съм виновен за случилото се в Лондон. Ако си бях отворил очите и те бях погледнал истински, щях да видя, че не можеш да ме понасяш, и никога нямаше да ти направя предложение. И тогава може би ти нямаше да се озовеш в сегашната незавидна ситуация.
— Може би. Но пък и никога нямаше да открия какъв прекрасен човек си — прошепна тя.
Веднага съжали за думите си. Какво го интересуваше него промяната в сърцето й? Не можеше да се каже, че се топеше от любов по нея. Сведе смутено глава и се престори, че оправя алените копринени връзки на бонето.
След кратко мълчание той промълви:
— Софи?
— Хмм?
— Мислиш ли, че ако нямах белег, щеше да се научиш да ме обичаш?
В гласа му долови невероятна безнадеждност и копнеж, които я свариха неподготвена и я накараха да вдигне очи към него. Линдхърст не гледаше към нея, а към Минг-Минг, която лежеше на една страна и се лигавеше. Както винаги, бе извил глава така, че да не вижда белега му. Гърлото й се сви.
— О, Никълъс — изрече задавено тя. — Аз…
— Не. — Обърна рязко глава, като изложи цялата си обезобразена страна към нея. — Не отговаряй. Извинявай. Нямах право да ти задавам подобен въпрос.
Младата жена се усмихна нежно, а сърцето й се сви заради мъката в очите му.
— За мен ще бъде удоволствие да отговоря.
— Софи…
— Отговорът е „да, милорд“. Аз открих, че всъщност е много лесно човек да те обикне.
— Софи…
Името й прозвуча по-скоро като стенание.
— Не. Не съм свършила. Открих също така, че харесвам белега ти… много.
Усмихна се още по-широко и потърси погледа му. Той го срещна, без да мигне; тъмните му очи блестяха с надежда и същевременно горяха с несигурност. В отчаяното си желание да докаже колко верни са думите й, да го избави от съмненията, които не му даваха мира, тя протегна ръка и докосна нежно обезобразената му буза.
Графът затвори очи и потрепери конвулсивно.
Тя прокара бавно длан по белега, сякаш го изучаваше. Стори й се гладък и хладен, като пандела върху коприната на кожата.
— Такъв прекрасен белег — промърмори младата жена. — Как се сдоби с него?
— Куентин ме поряза с една сабя — прошепна дрезгаво той.
— Какво!
— Не го направи нарочно. Тогава беше само на пет годинки.
— Пет! Какво правеше дете на тази възраст със сабя? — извика шокирана Софи.
Линдхърст се усмихна слабо, все така без да отваря очи.
— Като всички момчета фехтовката го очароваше. Любимата му игра беше дуелиране с пръчки. Един ден, малко преди да навърши шест години, реши, че е достатъчно голям за истински меч. Беше си избрал сабята на дядо ни, която виси над камината в оръжейната зала в замъка Съмървил.