— Изненадана съм, че е успял да я вдигне — възкликна Софи. — Аз взех сабята на вуйчо Джон, когато бях на десет години, но не можах да я повдигна.
— Той също не успя да го направи и точно така ме поряза. — Усмивката му изчезна и той въздъхна. — Открих го покатерен на полицата над камината да се опитва да откачи сабята от стената. Успя точно като стигнах до него. Изгуби равновесие заради тежестта й и когато се приближих, за да го хвана да не падне, острието сряза бузата ми.
— О, Никълъс! Какъв ужас! Можела е да те убие — извика тя, а сърцето й замря, като си представи колко близко е бил до най-лошото. — Надявам се, че Куентин се е разкаял.
— Страшно много. Той плака повече от мен, но признавам, че трябваше да мине време, докато се науча да не плача, щом се погледна в огледалото. Беше ми нужна цяла година, за да приема, че имам белег, и две — докато привикна с вида му. От години вече почти не се бях сещал за него, докато… — В този момент отвори очи и я погледна изпитателно. После прошепна: — Вярно ли е, Софи? Наистина ли вече белегът ми не ти се струва отблъскващ?
Подтиквана от силното си желание да го успокои, тя плъзна длан от бузата към брадичката му и изви лицето му към себе си.
— Бих ли направила това с нещо, което ме отблъсква? — промълви девойката и целуна белега.
Името й се отрони подобно на стенание от устните му, ръцете му я обгърнаха и притиснаха силно, така че не й остана друг избор, освен да седне в скута му. Погледна я с обожанието, което бе толкова копняла да види, наведе се и сля устните си с нейните. Софи въздъхна от удоволствие и се притисна към него, като отвърна с не по-малка страст на неговата.
О, целувката му беше прекрасна… нежна, но изпълнена с настойчивост, която пробуди невероятни чувства в нея. Тялото й се бе сгорещило, сякаш Линдхърст бе запалил в нея огън и я караше да гори на шокиращи и тайни места. Именно той я накара да обвие крака около кръста му, да се притиска и трие в корема му… да търси…макар да не знаеше точно какво.
Никълъс обаче знаеше. Изпъшка с чувството, че ще се пръсне. Мили Боже, имаше ли представа това момиче какво му причиняваше? Да я усеща така плътно притисната към тялото си, обвила стройните си крака около кръста му…
Господ да му е на помощ! Това бе повече, отколкото бе в състояние да понесе. Никога в живота си не бе желал друга жена така силно, както Софи; никога не бе изпитвал подобна необуздана страст. В поведението й нямаше престорена свенливост, стеснение или пресметливост. Беше се отдала свободно и радостно на своите чувства с невинно и пламенно великодушие. Изгубил способността да разсъждава, той се отдаде напълно на целувката.
Софи въздишаше с усещането, че костите й са се размекнали от удоволствие и тялото й приема такава форма, която й позволява да се притисне най-плътно в него. Ох, какъв екстаз! В нея се разпалваха най-странни и объркващи желания и я караха да стене, да се изчервява и да трепери. Въздъхна отново и се вкопчи още по-силно в него. Екстаз, да… чист екстаз.
Никълъс я постави на пода. Когато тя се озова под него, обвила крака около бедрата му, притиснала слабини към издутината в панталоните му, нещо в него като че ли се счупи. Разкъсван от силното си желание, той започна да търка конвулсивно въпросната издутина в нея.
— О, Никълъс — изстена девойката, като се мяташе трескаво.
Влудена от желание, което не разбираше, но искаше отчаяно да облекчи, тя започна да се моли, въпреки че не знаеше за какво. Знаеше само, че ще умре, ако не го получи.
— О, Никълъс, моля те! Никълъс, моля…
Чу се лай и трясък, последван от вик:
— Дяволите да го вземат! — Разнесе се женски писък:
— Бау-бау!
Графът и Софи замръзнаха, а след това се спогледаха ужасени.
— Минг-Минг!
Глава 18
Никълъс спря рязко пред прага на вратата на конюшнята и изруга, щом разбра какво става навън. Лудница. В двора на конюшнята цареше истинска лудница. Софи, която в този момент го догони, уплашено извика.
Сивият жребец на маркиза препускаше из двора, а сребристата му грива и опашка се носеха като призрачна мъгла.
Минг-Минг тичаше след него. Тя лаеше яростно и се опитваше да ухапе жребеца по глезените.
И най-сетне наистина успя да забие малките си зъбки.
Конят изцвили и ритна.
— Минг-Минг отскочи встрани страхливо; истинско чудо беше, че копитата на ядосания жребец не й пръснаха черепа.
— Бау-бау! — изпищя Хелън и се хвърли напред, забравила всичко друго, освен желанието да спаси малката си любимка.