Маркизът седеше насред двора, където бе хвърлен, и поклащаше глава, сякаш се опитваше да дойде на себе си.
— Татко! — извика Никълъс и се спусна към него.
— Нищо ми няма — промърмори той, — но със сигурност няма да мога да кажа същото за Хелън, ако не се заемеш незабавно с нея.
Линдхърст проследи погледа му; Хелън бе стиснала опашката на коня и тичаше след него, като се опитваше да го накара да спре. Той подскочи; младата жена политна назад и падна. Ужасен, че може да види как я прегазват пред очите му, графът се хвърли към тях и за малко не бе съборен от пощурелия жребец, когато вдигна своята гостенка и я притисна към себе си.
— Бау-бау! — пищеше тя, като се опитваше да се освободи.
Кучето се движеше зигзагообразно между краката на коня, лаеше, ръмжеше и избягваше копитата му с изумителна ловкост.
Хелън заби лакът в ребрата на своя спасител. Той я стисна още по-силно, за да я обездвижи, и извика:
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да убиеш и себе си, и животните ли?
— Ами моето бау-бау! — изплака тя.
Докато Линдхърст мъкнеше съпротивляващото се и ритащо момиче на по-безопасно място, от конюшнята изскочиха четирима коняри, две момчета-прислужници в конюшнята и Оливър, главният дресьор. Маркизът, около когото сега се суетеше Софи, извика:
— Забравете за коня! Приберете проклетото куче. Джилбърт ще се успокои сам, щом измъкнете онзи демон изпод копитата му.
— Демон! Как смеете! — изпищя Хелън, като удряше Никълъс. Тъй като той все така отказваше да я пусне, девойката отметна назад глава и го изгледа. — Е, недей само да седиш като дръвник, Линдхърст! Направи нещо! Ако беше поне малко мъж, щеше да спасиш Минг-Минг.
— Както изглежда, Минг-Минг не желае да бъде спасявана. И щях да бъда още по-малко мъж, ако бях позволил да ти смажат глупавата глава — отвърна той, като гледаше как кучето ухапа един от конярите, който се опитваше да го задържи. — Но ако обещаеш да стоиш мирна и да не вършиш повече глупости, като тази да хващаш коня за опашката, ще направя каквото мога. Джилбърт е ценно животно и не желая да се нарани.
— Джилбърт ли? Не ме интересува този зъл кон. Ако в момента някой е в опасност, това е моята Минги.
— Не, твоята Минги е опасността — почти изръмжа младият мъж и я пусна.
Реши твърдо, когато всичко това приключи, да каже на майка си какво мисли за опитите й да го сватосва. Прекоси двора, спря за момент до баща си, който явно приемаше с удоволствие грижите на Софи, и тръгна към мястото, където конярите се бяха струпали край животните.
Нареди на хората да се разпръснат и извика, като щракаше с пръсти.
— Минг-Минг! Тук, момичето ми! — Кучето спря и погледна към него. Той щракна отново и коленичи. — Ела тук, Минг-Минг!
Щракна и посочи към земята до себе си.
Кучето изръмжа, хвърли се към сивия жребец и го захапа като пиявица за левия заден глезен. Нещастният кон изцвили и подскочи, като принуди конярите да се залепят за стената на конюшнята, за да не бъдат ритнати.
Хелън изпищя, сякаш я колеха. Никълъс се обърна в очакване да я види как хуква към кучето. За щастие мадмоазел бе там и не я пускаше.
— Пусни ме! — крещеше Хелън и подскачаше толкова буйно, че можеше да засрами дори развилнелия се жребец. Тъй като камериерката отказа да се подчини, тя я заплаши: — Ако не ме пуснеш, ще те уволня. Чуваш ли?
Слугинята пак не се подчини.
Линдхърст поклати глава и насочи вниманието си отново към животните. На устата на коня се бе появила пяна. Изтощен от паника, той се подхлъзна на чакъла и падна напред, върху предните си крака. За огромно облекчение на графа се изправи веднага.
Никълъс се огледа отчаяно и погледът му попадна на захвърлената наблизо пръчка. Спомнил си какво удоволствие бяха доставяли на кучето кратко продължилите им игри на хвърляне на пръчка, той я вдигна и извика:
— Минг-Минг! Тук, момичето ми!
Тя го погледна отново. Никълъс размаха пръчката. Животното излая и размаха опашка. Той извика:
— Донеси, Минг-Минг. Донеси!
И метна пръчката възможно най-далеч от коня.
Кучето замръзна и от муцуната му потекоха лиги. Миг по-късно то се понесе напред. Графът се втурна след него и го хвана в същия миг, в който то се добра до пръчката.
— Бау-бау! О, бедното ми бау-бау! — извика Хелън.
Минг-Минг излая в знак на протест срещу грубото отношение и заби зъби в ръката на графа.
Никълъс едва се сдържа да не убие кучето на място. Може би все пак щеше да направи точно това, ако в този момент Хелън не се бе хвърлила отгоре му, като повтаряше хлипайки:
— О, бау-бау… бау-бау… бау-бау.
Сграбчи пухената бяла пиявица, която се бе впила в ръката му, и я дръпна с всичка сила, без да се интересува, че при това движение зъбите й разкъсаха плътта на Линдхърст.