Бриян остави на скрина Морков, който веднага отпраши да изследва стаята. Момчето се съблече и се гмурна с кеф в леглото. Отдавна не беше спало на толкова спокойно място. Е, блокът си беше класически соц — някаква караница от горните етажи звучеше, сякаш идва от съседната стая. Но в сравнение със Студентски град беше спокойно като в музей.
Бриян изгаси лампата и затвори очи. Внезапно впечатленията от деня го заляха като освежаваща, но заплашителна вълна. Той не можеше — и не искаше — да спре да превърта наум последните събития. Припомни си случката в трамвая, бягството от пътниците и укриването в нямата пряка.
Щом се сети за ритуала за пробуждане, се изправи и измъкна шишарката от дънките си. За съжаление, амулетът вече не светеше. Въпреки това го остави на възглавницата и си представи какви диви заклинания ще се научи да прави с него. Свилен обаче беше казал, че е дошло лошо време за магьосниците. Спомена и зли създания, черни магьосници, някакви одитори… но не обясни нищо повече. Имаха толкова много за обсъждане, а едва се бяха запознали.
Мислите на Бриян се блъскаха в главата му хаотично. Откакто откри, че има особени сили, той се беше надявал да срещне подобни хора. Във въображението му те живееха живот като на филм — правеха магии за удобство и тънеха в лукс. А ето че в действителност магьосниците бяха точно като другите хора, вечеряха шопска салата и дори сами си миеха съдовете. Не беше ли такова съществуване дори по-лошо от живота на другите — над тях поне не тегнеше постоянното изкушение на магическите способности?
Бриян отвори очи, напълно разсънен. След кратко затишие караницата от горните етажи отново беше преминала на високи децибели. „По-добре да стана и да се махна оттук“, каза си той. Нещо му подсказваше, че ако иска да избяга от магьосническия свят, трябва да го стори час по-скоро. Поредицата от събития вече се беше задвижила, зад ъгъла надничаха нови отговори и дори още повече въпроси.
Той си спомни предишното си бягство. Тогава беше напуснал дома си, родителите си. Беше се почувствал ужасен, напълно самотен, обречен да бяга от едно място на друго, докато е жив. Но сега не изпитваше нищо подобно — само едно ново, трудно укротимо вълнение вилнееше в гърдите му.
Морков приключи с обиколката на новата стая и без предупреждение скочи върху леглото. Бриян смотолеви нещо и го остави да се намести до възглавницата. Шишарката беше до него, любимата му животинка — също. Ужасяващите догадки отстъпиха място на подозрението, че утрото може наистина да се окаже по-мъдро от вечерта. Бурните вълни в гърдите му утихнаха. Бриян тъй и не разбра кога е заспал.
Нейде из тайните улици на София задуха вятър. Той довя мрак и мълчание. Въздухът не биваше да помръдва и лампите не биваше да угасват, а човешката реч не биваше да секва. Но всичко това се случи.
Повеят на вятъра беше остър като бръснач и хладен като смърт. Тъмно наметало се развя и профуча край порутените сгради. Стените им бяха покрити с надписи на невъзможен език — надписи, в които звучеше безкраен писък. Някъде високо звездите все още светеха, но нищожни и мъгляви като през мръсно стъкло.
Наметалото застина. Изпод качулката прозвуча глас, който отекна като кратък кошмар в нощта. Много километри нататък деца се събудиха с рев, а кучета нададоха угрижен вой.
— Станете, сенки.
Слугите на хладния глас се изправиха в мрака, протегнаха прозрачните си крайници, прозинаха се безгласно. Те нямаха воля и движенията им не издаваха нищо, но все пак молбата им беше настойчива, отчаяна. Прозвуча в топенето на мръсния лед, в примигването на уличните светлини, в ровичкането на подземните твари. „Пусни ни… Пусни ни… Пусни ни…“
Повелителят надигна глава, изненадан от силата на безсилието. Под качулката му се оформи тънка, жестока усмивка и той поклати глава.
— Не. Имате още работа.
Сенките протегнаха вратове и надигнаха ръце нагоре. Техният плач обиколи всяка тайна улица, пуст подлез и парк. Нечовешките надписи по ронещите се стени блеснаха в кървавочервено.
В един кратък миг наметалото се развя и отнесе всичко останало със себе си. Отчаян вопъл отекна в мрака и достигна чак до далечните звезди. Малко след това градът се върна към своя тежък, неспокоен сън.
Глава 4
Вътрешният град
Бриян се събуди от силна музика. Стената до главата му се тресеше от фолк ритми, на които съседи пригласяха с много чувство, но малко талант. Бриян не разпозна песента — беше обичайната смесица от фрази като „само тази нощ“, „сърцето ми за теб“ и „искам те до мен“.