Бриян така и не разбра кога се изниза следобедът. Като приключи с главата за пробуждането, той потърси повече информация за мистериозното наименование „зорник“. Разбра, че така официално се наричат магьосниците в България. Или поне определен вид магьосници — „единственият истински маг, който защитава интересите на светлината и на човешкото добруване“. Така и не откри подробности за другите видове, но подозираше, че за тях беше говорил Свилен, като му спомена „тъмни магьосници“.
Когато пробудникът му се върна, навън вече се стъмваше. Свилен се беше ядосал за нещо и почти не говореше. Взе си душ и извика Бриян на вечеря. Една доброжелателна наемателка му беше връчила пълна купа с мусака.
Бриян обилно заля манджата с кисело мляко и не проговори, докато не опразни чинията си. Беше решил да тръгне към Студентски град, докато още има автобуси начесто. Последва нов неловък разговор, в който Свилен го покани да му гостува, докато си избере учител. Имало още някои неща, които трябвало да му покаже, преди да е готов да започне официалното си чиракуване. Свилен спомена и някаква мъглява заплаха, заради която предпочитал да държи о под око. „Тъмните магьосници“, припомни си момчето. Радостта му обаче надделя и той смотолеви набързо нещо от благодарност.
— Добре тогава — каза Свилен и се облегна на стола си. Изглеждаше доволен, че тази част от разговора е приключила. — От снощи ти дължа един урок. Готов ли си?
Бриян кимна и наостри уши.
— Казах ти да не правиш никакви заклинания, докато си тук. Имаш ли идея защо?
— Не — призна момчето.
— Когато един магьосник се пробуди, той затвърждава връзката с територията, която обитава. Нашата територия е, разбира се, град София, където сме били пробудени и където, за щастие или не, живеем. Затова ние сме длъжни да пазим според уменията си територията от определени недоброжелателни енергии. С това задължение обаче идват и някои предимства, например Вътрешният град. Случвало ли се е, о, да видиш София със затворени очи?
— Със затворени очи?
— Може и да си решил, че сънуваш. Преди ритуала за пробуждане връзката с територията не е толкова силна, но все пак съществува. Помисли си. То е все едно гледаш през птичи поглед малък макет на сградите. Само че във Вътрешния град няма хора — само блокове, дървета, облаци.
Бриян кимна замислено. Това описание му напомни за нещо — за сън, който действително се повтаряше от време на време.
— Ще опитам да те изпроводя до Вътрешния град — каза Свилен. — Обикновено не се получава от първия път, но важното е да усвоиш техниката. Сега си поеми дълбоко дъх и затвори очи.
Бриян се подчини, макар и с известно колебание.
— Никога не съм се озовавал там нарочно.
— Знам. Нужно е време, за да развиеш достатъчна концентрация. Кажи ми какво виждаш.
Бриян се съсредоточи в мрака зад клепачите си. Виждаше само остатъчната светлина от голата крушка в кухнята.
— Ами нищо.
Свилен заговори отново, но вече не използваше обичайния си говор, а онзи шепот от ритуала за пробуждане:
— Не насилвай сетивата си. Просто се отпусни. Спри да се бориш с мислите си…
Момчето обикаляше слепешката в мрака и опитваше да следва съветите му. Дали заради уверения глас, дали заради утвърдената връзка с територията, той наистина започна да вижда. Спомни си за повтарящия се сън, но сякаш всичко се случваше за пръв път. Видя самия себе си, отстрани. След това Свилен. Видя кухнята, блока — но не по начина, по който изглеждаха действително. Всичко беше течно, подвижно, особено. Облаците горе се движеха на пълни обороти, а времето като че ли стоеше непокътнато.
Бриян проговори съвсем тихо от страх да не прогони видението:
— Да. Виждам.
— Чудесно. Сега излез навън. Не се опитвай да контролираш мускулите си — така най-много да дохвърчиш обратно тук. Само си представи как политаш над блока, как обикаляш улицата и квартала наоколо.
Бриян усети, че тялото му олеква като пуснат на свобода балон. Гласът на Свилен се отдалечаваше все повече и повече.
— Кажи ми какво виждаш.
— Мисля, че са околните блокове.
— Не използвай обичайните понятия. Това не е обичайно място. Кажи точно какво виждаш.
— Добре — прошепна момчето. — Виждам електрически облаци, които оформят спирали и проблясват застрашително. Сградите шумолят, все едно се сриват. Или по-скоро се слягат съвсем бавно в основите си. А земята къркори, сякаш е гладна.
— Опитай да идеш по-нататък. Тръгни към Витоша.
— Витоша? Добре, виждам я, но е съвсем надалеч. Сега обикалям сградите, минавам през един парк… листата му шумолят като… като хиляди хартиени камбанки, а стръковете трева се отъркват един в друг. Невероятно е!