— Знам. Внимавай обаче да не се превъзбудиш. Откриваш ли нещо друго, по-различно?
— Всичко е различно и всичко е еднакво. Всичко като че ли е направено от един и същ материал. Какво точно търся?
— Отиди към планината. Щом го видиш, ще го познаеш.
Бриян внимателно продължи напред. Улиците на Вътрешния град бяха почти неразпознаваеми. Той чуваше как уличният асфалт къркори, как под него тече канализационната вода. Изведнъж в тъмата проблесна нещо като фойерверк. Сини искрици изпълниха някаква разнебитена къща — от пода чак до тавана. Бриян потръпна.
— Мисля, че го открих. Странна светлина откъм една стая. Беше само за секунда, но сега цялата стая е пълна със синкав пушек.
— Добре. Достатъчно. Поеми си дъх и се върни спокойно към тялото си.
Бриян последва гласа на Свилен. Щом отвори очи, светлината на кухненската крушка го заслепи. Прилоша му. Свилен му наля чаша вода и изчака няколко минути, за да се съвземе. Веднага щом си възвърна речта, Бриян попита:
— Какво беше това, заклинание ли?
— Да. Някой направи заклинание — водна или мълниеносна магия, ако се съди по цвета. Остатъчната светлина ще тлее още няколко часа.
— И всеки софийски магьосник може да види тези светлини?
— Всеки магьосник, а и други създания, които не са съвсем хора. Местата, на които често се изпълняват заклинания, попиват тези цветове и се различават отдалеч. Затова, Брияне, е по-добре да миеш чинии на ръка, отколкото да призовеш в дома си всички сили на мрака, разбираш ли?
Бриян кимна. Все още беше изтощен. Полетът до Вътрешния град го бе изцедил, изведнъж силно му се прииска да си легне. За щастие, пробудникът му също беше уморен. Той събра мръсните съдове, изчисти мушамата и отвори вратата на кухнята. Преди да излезе, се поколеба за миг и се обърна към момчето.
— Брияне, познавам доста магьосници. Рядко някой е успявал да влезе във Вътрешния град от първия опит, още по-рядко — да се задържи тъй дълго. Ти имаш голям потенциал.
Бриян не отвърна, но този път от почуда. Цял живот му бяха повтаряли, че за нищо не става. Не беше предполагал, че може да има голям потенциал за нещо — камо ли пък за магьосник.
Заспа с усмивка. В тъмното още тлееха странните светлини на Вътрешния град.
Глава 5
Книжарница „Прашен сандък“
Амос Коен беше особен дори за магьосник. От десетилетия припечелваше насъщния — и почти нищо освен него — благодарение на малката книжарница „Прашен сандък“. Сбутана между старите сгради на симпатична калдъръмена уличка, „Прашен сандък“ не се забелязваше лесно. Минувачите се натъкваха на нея случайно и рядко я откриваха повторно. Последното донякъде се дължеше на факта, че „Прашен сандък“ имаше навика да изчезва. Скоро след това изникваше на друга тясна, калдъръмена уличка.
Фасадата обаче си оставаше една и съща. Затова се случваше някой да каже: „Я, знам го тоя магазин, много е хубав! Явно са го преместили“. През прашните прозорци с дървени рамки надничаха книги, които с еднакъв успех можеха да са и нови, и втора ръка. На вратата висеше медна камбанка, а под нея дремеха две табели. Първата голяма, картонена и с едър шрифт, гласеше:
А долната табела поясняваше: Което и заглавие да търсите — имаме го!. Въпреки множественото число всеки път, щом някой отвореше вратата, го посрещаше същият книжар, Амос. Той имаше малки, кръгли очилца и малко, кръгло лице, по което стърчаха няколко стръка бели косми, преборили времето. Носеше шал и ръкавици без пръсти, които по навик все търкаше една в друга. В книжарницата наистина бе хладно, но след кратък разговор с Амос посетителите се сгряваха отвътре. Това не се дължеше на някакво заклинание.
Все пак между стените на книжарницата имаше предостатъчно магия5. Надписът на вратата не беше обикновена реклама — всеки, потърсил някое заглавие в „Прашен сандък“, го беше открил, ако ще и да е изгоряло още в Александрийската библиотека. „Но как е възможно? — питаха клиентите Амос. — Тази книга не е в наличност от поне трийсет години?!“ Той им отвръщаше със загадъчна усмивка: „Чудно нещо са старите книжарнички… Човек все изнамира някакви книги, дето уж ги няма отдавна“.
На следващата сутрин Бриян се събуди и веднага се протегна към „Единствената нужна книга“. Все още се колебаеше коя тема да избере, когато Свилен почука на вратата.
— Добре, станал си — промърмори пробудникът. — Обличай се бързо и да тръгваме.
— Тъй вярно, сър! — пошегува се Бриян и веднага съжали за това. — Само да намеря Морков.
5
Ако някой магьосник откриеше във Вътрешния град настоящото ѝ местоположение, той положително щеше да види магически следи в разнообразни оттенъци.