— Мишката ли? В коридора е, играе си в гуменката ми. Не мога да се обуя.
— Не е мишка, а хамстер.
Бриян навлече набързо дрехите си. Пробудникът му и днес май беше станал от леглото с грешния крак.
След пет минути двамата излязоха и потеглиха надолу към центъра. Времето беше хладно, но слънчевите лъчи галеха лицето на Бриян. Той се радваше на всичко наоколо: на автобуса, който изчака с отворени врати един закъснял пътник; на хората, които разхождаха кучетата си; на щайгите с ухаещи портокали пред магазина.
Свилен пък приличаше на буреносен облак — вървеше бързо и без да обели нито дума. Бриян първо реши, че му е сърдит за нещо. Но по лицето му разгада, че се е отнесъл другаде, че предъвква нещо наум. Щом стигнаха канала на Перловска река, Бриян се престраши:
— Ще ходим ли да закусим?
Покрай бързото излизане беше хапнал само малко от краставицата, която наряза за Морков. Свилен пък изобщо не беше ял — само пи кафе и изпуши набързо половин цигара, преди да я смачка нервно в пепелника.
— След малко — отвърна той. — Първо ще идем до едно място.
— Какво място?
— Магьосническа книжарница. Оттам ще ти вземем карта.
— Супер!
Те се спуснаха по малка калдъръмена уличка. Медно звънче извести влизането им в книжарницата. Амос седеше с гръб към вратата и подреждаше книги от един висок куп по рафтовете.
— Заповядайте — каза той с бодър глас. — Добро утро!
— Добро да е.
Свилен направи жест за поздрав с невидима шапка. Амос се обърна към новодошлите и се усмихна благо. Приближи ги, хванал в ръце няколко тома.
— Ти ли си, Свилене? Помислих, че е влязъл истински клиент с нещо друго освен прах в портфейла. От колко време не си идвал?
— От известно време…
Амос огледа Бриян с любопитство.
— Ако не ме лъжат очите, млади момко, теб те срещам за пръв път. Приятно ми е, Амос Коен!
Бриян хвана подадената му ръка и смотолеви името си.
— С какво мога да ви бъда полезен днес, господа?
— Бриян е от нашите — успокои го Свилен. — Съвсем зелен магьосник — сам аз го пробудих преди няколко дни.
— Настина ли? Доста късно…
— Да, не бях срещал други магьосници преди — каза Бриян. — Само един клошар, който караше уличните кучета да говорят…
Амос се усмихна.
— Явно си имал честта да се запознаеш с легендарния Трайо Вентролога. Моите съболезнования. А какъв амулет ползваш, ако не възразяваш да питам?
Бриян извади шишарката от джоба си и му я показа.
— Интересен избор. Мисля, че само по книгите съм срещал амулети шишарки. Важното е да върши добра работа, разбира се. Насочил ли си се вече към някоя школа на магическото изкуство?
Бриян още се чудеше какво да отговори, когато се намеси Свилен.
— Към никоя все още. Малко психокинеза, заклинания за миене на чинии… Какво друго?
— Имам едно затоплящо заклинание, едно друго, което спира брояча на таксиметровите шофьори.
Свилен и Амос се спогледаха, но момчето не разбра дали това е добър знак.
— И си съчинил сам тези заклинания? — попита книжарят. — Радвам се да го чуя. Писането на заклинания не е това, което беше едно време. Взеха да се появяват някакви нови моди, абстрактни заклинания без рими… Но ние, старите, за всичко така говорим.
— Освен това влезе във Вътрешния град от първия опит — добави Свилен. — Че даже се застоя.
Това явно впечатли Амос. Той остави книгите на близката масичка и огледа момчето внимателно.
— Млади момко, изглежда, имаш потенциал. Все още обаче си в самото начало на пътя. Скоро ще се озовеш на първия си кръстопът и ще трябва да вземеш решение.
Бриян кимна неуверено. Имаше доста въпроси към книжаря, но никаква идея кой от тях е най-важният. Спря се на този:
— Как да разбера коя е моята школа, господин Коен?
Книжарят свали очилата си и потърка очи.
— Просто Амос. Не го мисли много. Щом това знание те споходи, всякакви съмнения ще изчезнат.
Бриян отново кимна. Беше като хипнотизиран от спокойните, мъдри очи на стареца. Не знаеше дали е схванал съвсем съвета му, но му имаше пълно доверие. „Гледай ти как почна да се доверяваш на всеки срещнат — обади се едно скептично гласче в главата му. — Не разбра ли вече, че това само те разочарова?“ Бриян реши да игнорира този глас, макар че в миналото рядко беше грешал.
Свилен прошепна нещо на Амос. Сериозното му изражение явно бе заразно, понеже лицето на книжаря също посърна.
— Ще трябва да те оставим за малко — каза той. — Но ще се погрижа да нямаш случайни гости.
Амос изкара от джоба на грейката си позлатена писалка. Замахна с нея към входа на книжарницата и каза: