Выбрать главу

Стигни до замъка и победи чудовището!

— За тази част се досетих и сам — отбеляза Бриян. — Морков, тук ли си?

Нещо се понамести във вътрешния джоб на якето му.

— Добре, не мърдай оттам! Може да ми потрябваш.

Морков или изцвърча положително, или просто се прозя. Бриян извади от джоба своята вече официална магическа шишарка.

— И амулетът ми е тук, тоест сме готови за приключение… „Приключение, в което героят си ти!“

Пътуването към върха се оказа изпълнено с перипетии. Първо Бриян трябваше да победи гневните подвижни дървета, а сетне — армия от пухкави дребосъци с остри зъби. Но и с двете се справи с дребни заклинания, които си бе изработил. Когато най-сетне се изправи пред подножието на хълма, той откри нов свитък във въздуха:

Поздравления, мина успешно през първата част от приключението! Очаква те награда…

Бриян погледна към хълма, покрит с камънаци и снопове суха трева. Очакваше го поне час катерене, и то при липса на други препятствия. Малка, не особено надеждна пътека лъкатушеше към върха. Оттук замъкът не се виждаше — само черно-лилавата спирала на пушека му в смълчаното небе.

— Е, Морков — въздъхна Бриян, — явно ни чака дълъг път.

Хамстерът се подаде от яката му и каза:

— Да, така изглежда. За мой късмет ти ще отговаряш за вървенето.

Тъкмо щом Бриян свикнеше с цялата шантавост, а тя го изненадваше с нещо дори по-безумно. Той изви врат към хамстера и отбеляза:

— И изведнъж говориш.

— Ами че аз си говоря през цялото време. Просто ти не вдяваш — отвърна Морков. Гласът му бе едновременно тънък и дрезгав.

— Все пак понякога те разбирам правилно, нали?

Хамстерът прояви благосклонност:

— Да, имаш някои попадения. То и аз от време на време не знам точно какво приказвам.

Бриян се почеса по главата замислено.

— Добре де, защо тъй внезапно взех да те разбирам?

— Не следиш ли? Спечелихме някаква награда.

Бриян сви рамене — внимателно, за да не събори другаря си.

— Поне няма да ни е скучно по пътя, а? Сигурно имаме бая теми за обсъждане…

— Всъщност мислех да подремна малко — важно каза Морков и се шмугна обратно в любимия си джоб. — Цялото това разкарване за шишарки ме измори.

Бриян се замисли колко полезно е понякога да не разбираш езика на приятелите си.

— Добре тогава. Приятна почивка?

— Да, да — измънка хамстерът. — Не ме буди, ако не е спешно, става ли?

— Става — отвърна Бриян.

Пое нагоре по пътеката с бърза крачка, подпирайки се на една сопа, която намери на земята. Все пак гледаше да не бърза прекалено, за да не се измори — кой знае какво го чакаше в замъка.

Нагоре взе да захладнява, затова Бриян закопча якето си и сви пръсти в ръкавите. „Лесно му е на Морков, скрит на топло“, помисли си.

По някое време се обърна и огледа околността. Гората с гигантските дървета продължаваше поне трийсетина километра нататък, преди да потъне в зеленикава планинска верига. Плътна, сива мъгла скриваше върховете и се виеше нагоре, за да се изгуби на свой ред в облаци със същия цвят.

Бриян взе да се отчайва — върхът изглеждаше все тъй високо и все тъй далеч. Когато видя новия свитък, се зарадва, сякаш бе срещнал стар познат. Предстоеше му избор:

Магьосникът, поел по този път, има две възможности. Той може да направи заклинание за телепортация или да рискува, като помоли планината за помощ.

— Телепортация, така ли?

Бриян си спомни какво бе чел в „Единствената нужна книга“ за заклинанието „времекъс“. От една страна, нямаше да е зле да се пробва в телепортация. Книгата твърдеше, че това са едни от най-често ползваните заклинания. Но пишеше и че „времекъс“ е много изтощително. Ако останеше без сили точно преди битката със звяра, Бриян сигурно трябваше да почне играта отначало. Дали да рискува с помощ от планината? Съдейки по досегашните перипетии, тази „помощ“ като нищо можеше да му излезе през носа — да го нападнат някакви планински страшилища или пък да го засипе свлачище.

— Не, това определено звучи като капан — промърмори той и се зачуди какво да прави.

Искаше да събуди Морков, да чуе и неговото мнение. Но това беше не „краен случай“, а просто поредното предизвикателство по пътя към замъка. Морков вероятно щеше шумно да недоволства, ако му прекъснат дрямката.

След като помисли, Бриян реши да поиска помощ от планината. Това звучеше като по-лесния изход от изпитанието, следователно трябваше да е капан. Но авторите на книги игри понякога изхитряваха по такъв начин, навирайки в лицето на играча лесно решение. Бриян докосна с шишарката последните думи от свитъка и те избледняха, разкривайки ново съобщение: