Ето заклинанието, което ти трябва, за да поискаш помощ от планината: По дългия път към високия замък час вече вървя, но все удрям на камък.
От камъка същ моля помощ сега, превил гръб, да стигна най-сетне върха.
Успех!
Бриян се постара да запомни думите и повдигна длани.
— Какво пък? — каза си. — Няма смисъл да играеш, ако не ти стиска да поемеш рисковете.
Издекламира магическите слова и прокара върха на шишарката по близката скала. Първоначално нищо не се случи. Само птици продължаваха да се обаждат в далечината и лек вятър поклащаше жълтеникавата трева. Сетне скалите почнаха да треперят… бавно… и по-силно… още по-силно…
Момчето разпери ръце, за да запази равновесие. Морков подаде муцуна през яката на якето му.
— Земетресение, помощ!
— Не е земетресение. Направих заклинание за помощ от планината.
— О, просто чудесно. Сега планината ще ни помогне, като ни погребе с някоя лавина.
— Така изглежда — промърмори Бриян, макар самият той да беше уплашен.
Не последва лавина, но скалната площадка под тях се раздвижи и се отдели от хълма. В отдалечаващия се връх два тъмни процепа се уголемиха. Малко по-надолу една пещера разтвори широка паст.
— Планината е жива! — извика Бриян.
Скалите под краката му всъщност бяха пръстите на великанска ръка. Двата широки процепа го изгледаха и гигантът проговори. Листата на дърветата потрепериха, а птиците отлетяха надалеч.
— Кой си позволява да безпоукои кратката ми дрямка?
Бриян не беше сигурен дали гигантът е гневен, или гласът му не може да звучи другояче. Във всеки случай беше време за импровизация.
— Името ми е Бриян Тенев, младши магьосник и Ваш покорен слуга, о, Повелителю на планината!
Той направи толкова нисък поклон, че Морков изквича и се вкопчи в яката му. Надеждата, че гигантът ще хареса това почтително отношение, се оправда. Той издаде тежък грохот, който показа каква болка му носи всяко умствено усилие. Сетне изрева:
— Защоу си позволяваш да безпоукоиш кратката ми дрямка ти, Броян… еди-що си?
Бриян разпери театрално ръце.
— О, Господарю, уповавайки се на всеизвестната Ви доброта, сърдечно Ви моля за една незначителна услуга: отведете ме до върха на планината!
— Хъм — изсумтя гигантът и размърда пръсти, при което Бриян залитна. — А що вместоу туй да не те смачкам като една гнидичка, а? Писна ми разни нахалници да идват и да ме будят на всеки стоу-двеста години!
Бриян трябваше да мисли бързо. Реши отново да се довери на опита си от класическите книги игри — там големите лоши типове обикновено се ненавиждаха помежду си.
— О, Господарю — извика, докато мъчеше да запази равновесие, — имам мисия да прокудя злокобния звяр, който е завладял Тъмния замък. Ако той напусне Вашето… теме, със сигурност няма да бъдете обезпокояван още дълго, дълго време!
— Звяр ли? — повтори гневно гигантът. — Та тоузи звяр е… мой брат!
Скалистите пръсти започнаха да се свиват около Бриян. Ситни камъчета заваляха по дрехите му.
„Естествено, че са братя — каза си той. — Никога няма нищо случайно в тези проклети фентъзи светове.“
Трябваше така да извърти разговора, че да не се превърне в пихтия. Морков, който се пазеше с лапи от летящите камъчета, каза:
— Добра работа. Приятно ми беше да те познавам!
— Ама всъщносут — избоботи гигантът — наистина му е време да си ходи. Уж дойде за малко на гости, а пък се застоя цели девет хилядоулетия.
Внезапно дъждът от камъни утихна.
— Да, ще те кача гоуре — реши гигантът. — Само гледай да не остане жив, че е много проклет — веднага ще се захване с някакво оутмъщение.
Скалистата ръка понесе Бриян към върха на хълма с такъв замах, че направо му призля. След това го изсипа на ръба на върха — за щастие, туфа трева омекоти падането. Бриян се удиви от неочакваната промяна на сюжета в своя полза. Изправи се и изкрещя с пълно гърло:
— Благодаря Ви, о, Превелики.
— Да, да — Скалистата ръка махна небрежно и направи такова течение, че отново търкулна Бриян в тревата. — Само недей да стъпваш силноу, че имам мигрена…
Пръстите изчезнаха от хоризонта, а скоро и тропотът от камънаците замлъкна. Вятърът утихна, птича песен отново огласи въздуха. Гигантът се беше върнал към своята „кратка дрямка“, която навярно щеше да продължи вечно.
Морков, който с все сила стискаше яката на стопанина си, промърмори:
— Този път изкарахме късмет.
Бриян се изправи и изтупа стръкчетата трева от дрехите си. Огледа широката поляна, на която се бяха озовали — цялата осеяна с жълта трева, без никакви цветя. Напред се простираше малко езеро, а в края му се извисяваше злокобният замък. Изглеждаше така, сякаш бе построен от изстинали въглени. Тъмнолилавият пушек от кулата му се отразяваше в повърхността на езерото.