„Магия“, помисли Саабир.
Рядко се срещаше в града такова явно заклинание — още повече в пиков час, близо до центъра. Тукашните магьосници многократно го бяха предупреждавали за възможни провокации. „Избягвай всякаква видимост — съветваше неговият другар Свилен. — България е малка страна, а София — още по-малък град. Едно заклинание, особено от школа като огнената, веднага ще издаде къде си. Ако някой пожелае да те открие — за добро или лошо — това ще е най-лесният начин.“
Саабир се постара да запази самообладание. Обърна се напред, решен да продължи разходката, сякаш нищо не се бе случило. Но във въздуха пред него се носеше тъмно петно. Приближаваше Саабир с леко клатушкане и скоро доби очертанията на цилиндър, черен и опърпан. Магьосникът стисна по-силно хромираната запалка.
„Какво е това, невидими хора? — помисли си. — Или просто някаква нелепа шега?“ Във всеки случай приближаващите предмети не вещаеха нищо добро. Той впи зъби в цигарата си и промълви:
— Спри сега или лошо.
Цилиндърът застина на място — може би се колебаеше? След няколко секунди все пак продължи напред — бавно, с отмерената скорост на неизбежното. Зад гърба на Саабир бастунът все тъй потракваше по паважа.
— Добре тогава.
Мъжът протегна ръка напред и натисна капачето на запалката. Вътрешният огън се разбушува в гърдите му, Саабир се завъртя в кръг и занарежда:
— Я аййуханнар, дафи анний…
Приключи със заклинанието точно когато завърши кръга. Пламъците се извиха около него с хищно свистене — ярки, синьо-жълти, озариха призрачните предмети и Саабир съзря под тях две дълги, мътни сенки. Отвори уста сащисан, цигарата клюмна надолу и полетя към пламъците.
— Какво сте вие?! — прошепна мъжът.
Сенките продължиха настъплението си в тягостно мълчание. Промушиха се невредими между магическите пламъци и сетне се нахвърлиха отгоре му. Саабир се помъчи да избяга от призрачните им, хладни пръсти. Свършен беше — все пак сенките не се боят от пламък. Вътрешният му огън угасна едновременно с пожара вън.
Предсмъртен вик разбуди таванските гълъби. Те запляскаха с криле, загукаха. Пооправиха перушината си и отлетяха в нощта.
Магическите пламъци изтляха и на свой ред се стопиха в мрака. Известно време улицата остана пуста. После отнейде изскочи малка, красива котка. Козината ѝ беше с цвета на небе преди буря, а очите — зелени като изумруд. С грациозни движения котката се спусна по улицата, където все още личаха следите от огъня. Беше останала единствено цигарената угарка. Котката я доближи и побутна с лапа.
След минута високите лампи най-сетне светнаха. Откъм Сточна гара ехтяха крясъците на минувачи и нервните клаксони на шофьори. На улицата нямаше никого. Сивата котка отново беше изчезнала из потайните градски лабиринти.
Глава 1
Шестте кьошета
Очуканият син трамвай спря и отвори врати на Петте кьошета.
Пътниците закретаха надолу по ръждивите стълбички. Свилен Воев ги изчака нетърпеливо и сам слезе от трамвая.
Наближаваше седем вечерта и Свилен се озова право в окото на бурята — тълпи от минувачи, забързани към дома или най-близкото топло заведение. Беше безоблачно, но студено и той предвидливо се беше навлякъл с палто, ръкавици и шал. Само шапка не взе, заблуден от чистото небе. Обикновено разчиташе на дългата си коса, но сега я усещаше като тънка, замръзнала хартия. Понечи да изпсува, отказа се — вече почти беше стигнал.
Свилен ненавиждаше тълпите. Вървеше, впил поглед напред, и с обиграна крачка избягваше забързалите се насреща му минувачи. Имаше си любимо заклинание за пикови часове — ненужен номер, който обаче държеше хората настрана и изолираше случайни истерични крясъци.
Днес не смяташе да го ползва. Хич не му беше до заклинания. В ушите му бръмчеше слабо, но настойчиво гласче и Свилен гледаше да стигне възможно най-бързо до Шестото кьоше. „Вторник“, напомни гласчето. Сърцето му учести ритъм. Свилен се свря още по-надълбоко в дебелия шал и забърза крачка.
Първото, което впечатляваше в магьосника, бяха очите му. Тъмносиви, те почти изчезваха между няколко дълбоки бръчки и чифт начумерени вежди. Свилен беше от хората, които въпреки безпардонния ход на времето си оставаха с детински лица. В опит да прикрие това, той поддържаше брадата си рунтава, а косата — почти до раменете. Някъде в нея се криеха и комично широките му уши, навяващи асоциации за циркови слонове.