Бриян си пое дълбоко дъх.
— Е, дано да ни е останал още малко късмет. Сигурен съм, че звярът няма търпение да се срещнем.
След кратка почивка продължиха към замъка. Още не бяха стигнали езерото, когато Морков замрънка, че е гладен.
Коремът на Бриян също отново закъркори — дотолкова, че той беше изкушен да се откаже от играта. Но вече бяха стигнали твърде далеч, щеше да го е яд да спре преди финалното изпитание.
„Кой ги знае как работят тези магически книги игри — размишляваше той. — Ако сега отида до ръба и скоча оттам, може да се озова обратно в книжарницата. Но може и да се върна в началото на играта още преди гигантските корени, а това вече ще е гадно.“
Ето защо той продължи през жълтеникавата трева, заобиколи езерото и стигна до Тъмния замък. Портите бяха от триметрови, назъбени черни дъски, с черни железни панти. Всичко в този замък беше черно.
— А сега? — попита Морков.
— Сега има няколко варианта. Най-често вратите се отварят сами, щом почукаш. Но може и да ги пази караул, който първо да ни зададе гатанка.
— Дано да няма караул. Хич не обичам да мисля преди закуска.
Бриян кимна и удари с юмрук по портите. Те се отвориха бавно, с призрачно проскърцване. Момчето внимателно пристъпи напред.
— Ехо. Има ли някой тук?
Единственото, което чу, бе собственото си ехо: „Тууук… туук…“. Стисна здраво шишарката и влезе в просторната, мрачна зала. Въздухът вътре бе тежък и хладен. Антрето стигаше до широко стълбище, което се извиваше спираловидно нагоре.
— Това трябва да е пътят към главната кула — каза Бриян.
Тръгна по стълбите. Никой не застана на пътя му, нищо не му попречи да продължи нагоре. По стените на равни интервали висяха факли, които пръскаха оскъдна светлина и рисуваха страховити сенки по каменните стени.
Изкачването бе дълго и монотонно. Бриян дотолкова привикна да чува само стъпките си, че едва не подскочи при вика на Морков:
— Виж! Врата!
Бриян погледна нагоре. Насред малка площадка изпъкваше правоъгълна врата — черна, естествено. В нея бе забит лист хартия, подобен на летящите пергаменти в гората. Щом Бриян приближи, установи, че дори почеркът е същият:
Когато звярът връхлетя, придворните напуснаха замъка, за да не приключат между зъбите му. Те оставиха богатата си трапеза непокътната.
Знай, че до залата на чудовището има още стотици стъпала! Използвай тази последна възможност да се подкрепиш преди решаващата битка! Дворцовата храна е тъй вкусна, че ще ядеш, докато вече не можеш да помръднеш…
Морков изквича радостно.
— Дойдохме си на думата най-сетне! Какво чакаш, бързо отваряй вратата.
— Трябва да сме предпазливи — каза Бриян.
Той надникна в многообещаващата стая. По-голямата ѝ част бе заета от продълговата маса, отрупана с всевъзможни ястия. В центъра стоеше печено прасе с ябълка в устата, от което още се виеше ароматен дим. Около него се излежаваха печени пилета в отрупани с картофи подноси, големи купи със салати, гърне, пълно с боб с люти чушки. Имаше още голяма капама с меса и сарми, пайове с дивеч и с плодове, големи топли питки и вити баници със сирене и спанак… Устата на Бриян се напълни със слюнка.
— Щастие, твоето име е храна! — възкликна Морков и скочи от рамото му право в една купа със салата.
— Не бързай толкова — настоя Бриян. — Нещо тук не се връзва.
Морков вече настървено тъпчеше бузите си с репички.
— Естестфено, че не се връзва. Намираме се въф фъображаем фентъзи свят от книга!
— Така е, но дори въображаемите светове следват своята вътрешна логика.
Бриян си припомни последните събития. „Всичко в тази гора изглеждаше прокълнато. Звярът трябва да е дошъл отдавна, но храната тук е още топла.“
Той огледа стените и тавана, после надникна под масата. На пръв поглед нямаше нищо необичайно или опасно.
— Трябва да е клопка — поклати глава Бриян. — Спри да ядеш, приятелче.
— Не могха — изфъфли Морков.
— Дръж се сериозно. Имаме още много за изкачване.
Морков проплака:
— Ама аз наитхина не мога! Парахлизиран съм.
Бриян го погледна учуден. Морков лежеше по гръб неподвижен, с бузи, натъпкани до пръсване.
— Ясно каква е била клопката — каза момчето.
Внимателно пое Морков в длани и го сложи в джоба на якето си. След това напусна стаята и изкушаващите ѝ аромати. Стомахът му нададе жален вой. „Тъй вкусна, че ще ядеш, докато не можеш да помръднеш — каза си Бриян. — Авторът на тази книга явно е голям шегаджия…“