Книжарят изпрати двамата магьосници до вратата и се зае с намусената клиентка. Тя тъкмо обясняваше по телефона, че няма представа каква е задължителната литература за 4-и клас.
Бриян огледа доволно новата си карта и я прибра в якето. „Довечера ще я разгърна върху леглото и ще разуча немите преки“, закани се той. След това се обърна към книжарница „Прашен сандък“ — току-що беше излязъл, а нямаше търпение да я посети отново. Малкото момиче стоеше до прозореца и рисуваше с пръст по още замъгленото от магия стъкло. Погледна към Бриян и му се изплези.
Свилен, който вече беше потеглил, му подвикна:
— Хайде идвай! Обяд стана, а още не си закусвал.
Вместо да каже нещо, Бриян се оплези на момичето. Обърна гръб на книжарницата и побягна, за да настигне магьосника.
— Ще идем в „Грамофона“ — каза му той. — Това е най-хубавото заведение в центъра.
Бриян си представи ресторант, забутан в задния двор на стара кооперация, пълен е причудлива храна и много магьосници. Но „Грамофона“ се оказа най-немагическото възможно място. Щом влязоха, касиерката — намусена дама е отровнолилаво червило — кимна на Свилен като на стар познат.
Другите посетители бяха възрастни мъже, които се хранеха бавно и играеха на карти. Повечето бяха вторачили поглед в телевизора на стената. Бриян не гледаше телевизия — в общежитието на неговите приятели дори нямаше телевизор. Сега обаче се вгледа в тъмнокосата водеща, която обещаваше следващите дни да са топли и слънчеви. Познаваше я от разни билбордове по улицата — беше рекламно лице на бельо или грим, или нещо подобно.
Свилен погледна с презрение телевизора и си избра стол е гръб към него.
— Два пъти обедното меню — викна той на касиерката.
Храната беше евтина, безвкусна и навя на Бриян спомени от детската градина — супа топчета, ориз е пиле и желиран компот за десерт. Докато ръчкаше погнусено е вилица, той подпита Свилен:
— Магьосниците нямат ли си заведения за хранене?
Той дори не го погледна — беше твърде зает да сърба доволно супата си.
— Имаме, но не отварят преди пет следобед. Тези дни ще идем до Шестте кьошета, за да се запознаеш с шайката ми.
Бриян вече знаеше от „Единствената нужна книга“, че всеки магьосник6 е част от няколко души със сходна философия и цели. Шайката беше един вид неофициално магьосническо семейство. Не беше чувал нищо за Шесто кьоше, но подобни изненади вече трудно го сварваха неподготвен.
— Шестото кьоше е сигурно някоя няма пряка, нали?
— Точно — каза Свилен и отново се съсредоточи върху обяда си.
В „Грамофона“ беше досадно тихо — само телевизорът мърмореше и няколко прибора потракваха в чиниите. Бриян порови с вилицата в буцестия ориз.
— Не ходихме при Амос само заради картата ми, нали? Трябваше да говориш с него за тези… неща, които се случват напоследък.
Свилен сдъвка парче пилешко и изтри ръце в салфетката, напомняща мръснорозов картон. След това каза тихо, сякаш на себе си:
— Исках да изчакам по-подходящ момент, но такъв може и да няма. — Той огледа заведението крадешком. — Какво пък — може би не бива да отлагам повече.
Извади от джоба си черна плочка от домино. Горната ѝ половина бе празна, а в долната имаше шест бели точки. „Странен амулет“, отбеляза Бриян.
Свилен замахна с доминото във въздуха и каза:
Бриян не беше виждал досега пробудника си да прави заклинания. Припомни си думите на Амос: „Свилен е добър магьосник“. Книжарят наистина знаеше какво говори — край масата им се появи широк, почти невидим мехур. Бриян беше чел за това заклинание — казваше се „тайнокръг“ и сега никой извън мехура нямаше да дочуе разговора им.
— Не е ли опасно да използваш „тайнокръг“ в центъра на София? — попита той.
Свилен повдигна вежди от изненада.
— Бързо се учиш. Не, „тайнокръг“ е леко заклинание, а и го ползваме често на публични места. Дори някой… със зли намерения да ни надуши тук, няма да посмее да ни нападне посред бял ден. Поне така се надявам.
Свилен замълча и се опита да формулира мислите си. Сетне му разказа за зачестилите изчезвания на магьосници. Обясни му, че тези, които ползват силата си за добро, в България се наричат „зорници“. Такива бяха Свилен, Амос и повечето техни познати. Понякога те враждували е тъмните магьосници, наричани „здрачници“. В момента между двете фракции имало примирие, но Свилен подозираше, че именно здрачниците са отговорни за изчезвалите зорници. Една от жертвите била приятел на Свилен, затова той и шайката му се хванали да разследват изчезванията.