Бриян наблюдаваше хората и се чудеше: дали някои от тези сутрешни хора, начумерени, забързани за омразните си офиси, не бяха всъщност зорници? Дали някои от нощните хора със сенки под очите, връщащи се в бърлогите си по изгрев, не бяха всъщност здрачници?
Изведнъж го побиха тръпки и той си спомни своите дълги, объркани кошмари. Някакви хора е лица, потънали в сянка, и дрехи, сътворени от пушек, преследваха него, Свилен и Амос. Той се мъчеше да избяга, но преследвачите го виждаха в тъмното. Всеки път, когато се скриеше в някой ъгъл, усещаше как дългите, сенчести пръсти го доближават.
Бриян примигна и отпъди ужасяващите картини. На дневна светлина улиците изглеждаха окаяно е клошарите, ровещи по кофите. Но пък кошмарите на нощта бяха приключили и той беше благодарен за това. Новият му дом не бе приказен замък навръх планината, но не беше и дупката, в която доскоро живееше. А ако онази чаровна метеороложка от телевизията беше познала, съвсем скоро зимното слънце щеше да разсее облаците.
Обзет от подобни мисли, Бриян за малко да пропусне най-интересното нещо наоколо — една сива котка. Тя вървеше до него със ситни, изискани стъпки. Не изглеждаше като другите софийски улични котки — имаше гладкия, бледо сив косъм на домашен любимец, без обаче да е дебела и флегматична като тях.
Бриян забави крачка и повика котката:
— Маци пис-пис.
Тя го стрелна с очите си, яркозелени като скъпоценен камък. Изглеждаше учудена да го види — огледа се наляво-надясно и побягна. Бриян беше свикнал уличните котки да бягат, щом ги извика, но тази силно привлече вниманието му. Преди котката да побегне, на врата ѝ просветна нещо. Бриян хукна след нея и продължи да я вика:
— Сивушке, спри! Писи-пис-пис!
Както повечето гонитби на котки, и тази не продължи дълго. На следващия ъгъл сивушката се покачи по един улук е акробатичен скок и Бриян не я видя повече. Отново беше потънала нейде из потайните градски лабиринти.
Бриян прие това за знак, че е време да се прибира. И без това не познаваше много добре околните улици.
„Трябва да упражня някое заклинание за катерене по покриви“, помисли си той. Представи си как би реагирал Свилен, ако му каже, че иска да преследва котки е магия.
От будката за вестници се носеше изкушаващ аромат на кафе и Бриян забърза напред. „Ще пийна една чашка, като се прибера“, каза си той. Спомни си за горчивото кафе, което Свилен вареше в джезве всяка сутрин, но какво от това? Бриян беше решил, че нищо няма да развали настроението му днес. Довечера щяха да ходят до Шестте кьошета и да се видят с шайката на Свилен. Не знаеше какво да очаква от тази среща, но със сигурност щеше да е запомняща се.
Той продължи с бодра крачка към блока. Постара се да забрави всички кошмарни сънища, тайнствени котки и неприятното на вкус кафе. Оптимизмът му бе възнаграден — скоро слънцето грейна и освети „Редута“ с меки лъчи от злато.
Глава 9
Малка миша музика
Беше петък. На магьоснически софийски това значеше: „Независимо през колко кръга на ада трябва да мина, довечера ще съм в «Гладната сврака»“.
Кръчмата беше построена с помощта на доста магии и през уикенда направо се късаше по шевовете от заклинания. На някои от тях клиентите все още се чудеха. Не че Горгоната Глория беше особено надарена магьосница — тези заклинания ѝ бяха завещани от баща ѝ, на когото пък ги беше завещал неговият баща.
Така например всеки знаеше, че петък вечер в скромното помещение на „Свраката“ изникват дузина маси в повече и достатъчно пространство да се поберат стотина души. Е, понякога новопоявилото се пространство се разтрисаше като бутнато с лъжица желе, но това не притесняваше редовните клиенти — нали бяха заети да празнуват края на седмицата.
Бриян и Свилен хванаха трамвай за Шестте кьошета в най-натоварения трафик. Момчето нямаше търпение да види легендарната пряка на живо, след като я беше разучил в картата си, както и да срещне шайката на пробудника си. Свилен допълнително подгряваше ентусиазма му — макар че рядко се вълнуваше за нещо, за „Гладната сврака“ говореше с открита страст.
„Какви ли са другите софийски магьосници? — чудеше се Бриян. — Дали всички изглеждат тъй обикновени като Свилен?“ В главата му те бяха луди и виртуозни, обиколили половината, а защо не и целия свят; бяха пълни с истории за битки със здрачници, за дръзки заклинания… Момчето гледаше през прозореца на трамвая и се мъчеше да прикрие вълнението си. В крайна сметка поводът за срещата не беше приятен — шайката на Свилен трябваше да обсъди докъде е стигнало разследването.