— Колко яко! — възкликна Бриян.
Иза така го изгледа, че разсея всяко съмнение дали ѝ е симпатичен. А този, когото наричаха Белота, се настани обратно на стола си и каза:
— Свада и елементопче — това наричам аз класическо магьосническо запознанство.
Бриян и Свилен заеха двата свободни стола. Момчето извади късмет — мястото му беше току до камината, в която кротко припукваха цепеници. Свилен се готвеше да каже нещо язвително, когато към масата се приближи жена е вързана руса коса и пухкави устни, понесла в ръката си празна табла. Престилката ѝ е дъх на пържено навяваше съвсем далечни асоциации за белота.
— Никакви магии! — провикна се жената към един подпийнал магьосник, който се мъчеше да хипнотизира кафявия бухал. После огледа шайката на Свилен. — Виждам, че детската градина се е събрала. — След това се обърна към Бриян: — Ама този път буквално. Не съм те засичала преди, на колко си?
— Осемнайсет — отвърна той хладнокръвно.
Блондинката го изгледа от глава до пети.
— Щом казваш…
— Горгона! — нададе вик Белота и протегна ръце към новодошлата, а от ръкава му изпадна една деветка купа. — На какво дължим присъствието ти в тази неповторима вечер?
Кръчмарката така изгледа ухиления мъж, че Бриян веднага разбра откъде идва прякорът ѝ.
— Заради вашите шашми новото ми момче изчезна яко дим, и то посред нощите. И ето на — пак съм без сервитьор, в кухнята е някакъв пъкъл, поръчките валят като рояк вампирясали комари…
— Ние и шашми? — възкликна Белота. — И идея нямам за какво говориш, красива кралице на кухнята!
Свилен прекъсна изпълнението му:
— Ще ни донесеш ли просто бира и картофи? Без сирене.
От пухкавите устни на Горгоната излезе дълга, поражение ска въздишка.
— Веднага идват. Но ти — и тя заби пръст в гърдите на Бриян — ще ми покажеш лична карта.
— Няма проблем — отвърна той, — за мен само един голям айрян.
Горгоната изсумтя нещо и побягна към съседната маса. Подпийналият магьосник не беше успял да хипнотизира бухала и сега върху главата му се сипеше гневна перушинеста буря.
Свилен се обърна към Бриян и го изгледа изпод вежди.
— Забравил съм си документите в Студентски град — измънка момчето.
— Както и да е — намеси се Белота и сви пръсти дипломатично. — Кажи сега, Борисе…
— Бриян.
— Бреян…
— Бриян. Няма значение.
— А бе ще ти викам „мойто момче“. Та избра ли си вече учител? Имаш ли някога наум?
Белота намигна и наклони глава към Свилен. Дори и да го забеляза, той не реагира. Стоеше намусен, в мълчалив протест, докато не му дойде бирата.
— Още обмислям — отвърна Бриян.
Не гореше от желание да обяснява точно в тази компания защо не иска Свилен за учител.
Иза повдигна вежди предизвикателно.
— Ами школа?
Въздухът помежду им така се бе нажежил, че въобще не им трябваше камина. Бриян се почувства като на интервю, от което зависи цялото му бъдеще в софийските магьоснически среди. Поне за школите по магия имаше какво да каже — беше прочел това-онова по въпроса.
— В интерес на истината, хвърлил съм око на няколко школи — огледалната, огнената, школата на движението…
— Огледалната школа отдавна вече не съществува — прекъсна го Иза. — Движението пък има поне пет отделни, напълно различни школи.
— Така де — запъна се Бриян, — знам отпреди заклинания за психокинеза, за… миене на чинии, няколко магийки от една книга игра…
С изброяването увереността съвсем го напусна и той реши да се отдаде на неочаквана, заглушителна кашлица. В този момент Горгоната се върна, понесла пълната табла.
— Последно предупреждение! — извика на някого и набързо разтовари халбите им. Пред Бриян остави една, пълна с айрян, както и въздълга касова бележка. — Това е за бирите, дето сте изпили предния път на аванта — каза и потегли без право на обжалване.
— Проклети заклинания за наблюдение! — изсумтя Белота. — Щом ни е забранено да правим магии вътре, значи и тя няма право.
Той замахна към един тефтер, който кръжеше ниско над главата му. Въпреки неравния полет малък молив дращеше забързано в тефтера.
Приел, че ще го разпитват, Бриян се обърна към единствения магьосник, който още не беше задал въпрос. Той носеше светли, чисти дрехи и имаше сиви очи, които зад надрасканите стъкла на очилата изглеждаха комично големи.
— Игнате — сръчка го Свилен, — нещо да искаш да питаш новото момче?
Старецът разтръска глава, като да отпъди разсеяността си, и каза:
— А, да. Колко е часът?
— Часът? — Бриян погледна несигурен ръчния си часовник. — Осем без четири.