Свилен опипа джоба си и смачка празната цигарена кутия. Трябваше да мине през павилиончето, но в крайна сметка реши, че днес може да го кара и на муфтене. Все пак беше вторник.
Група деца се разминаха на бегом с него. Момче с бухнала коса и голяма раница на гърба търчеше след останалите, смеейки се пронизително. То се заби право в корема на Свилен, който му се сопна:
— Ей, внимавай малко, по…
Детето го изгледа насмешливо и продължи да бяга. Свилен проследи грамадната, клатушкаща се раница с кисело изражение и сви към Шестте кьошета. На ъгъла на „Скобелев“ и Патриарха бяха наредени бирария и няколко клек шопа. Мъжът спря пред близките контейнери за боклук до едно старо, облепено с некролози дърво.
В основата на дървото имаше сив трафопост с надпис „Не пипай! Опасно за живота“. Някой среднощен мислител беше добавил с маркер: „Той пък един живот“. Въпреки предупредителната табела по трафопоста имаше толкова много обяви, че човек можеше да ги изчете единствено ако трамваят закъснява.
Свилен огледа разноцветните обяви и потърси с пръст най-нелепата. Почти невъзможно беше случаен минувач да открие Шестото кьоше. Магьосниците бяха свели тази възможност до нула със специално заклинание.
— Ето те.
Показалецът му се спря на нова обява, върху която още не бяха налепени други. Съобщението беше кратко, но ясно:
Той откъсна едно от листчетата с телефонен номер под обявата. Сетне се огледа нехайно, за да се увери, че никой не го наблюдава. Хората наоколо или чакаха трамвая, или се надбягваха със светофарите.
Свилен заобиколи трафопоста. Контейнерите отзад бяха изчезнали и сега на мястото им се простираше тясна, почти спретната уличка. Минувачи нямаше — само няколко пейки, боядисани отдавна в зелено, и старовремска улична лампа. На стълба ѝ стърчеше табела — също зелена и с ярък, засукан надпис: Улица „Шесто кьоше“.
Стиснал листчето в ръка, Свилен продължи напред към триетажна кооперация с цвят съсухрена охра. От вратата на приземния етаж се виеше голям балон във форма на бирена халба. Край него блещукаха разноцветни неонови надписи: Пенливо пиво от 1927 г. насам, Пием бира, не правим магия!, Забранено за здрачници!, Немагьосник ли си ти, забрави и си върви!, Магии вътре — НЕ!!! и т.н. Най-масивният надпис бе този с името на кръчмата — ГЛАДНАТА СВРАКА. Л-то обаче отдавна бе изгоряло. Всеки софийски магьосник с поне капка самоуважение в кръвта си също не го произнасяше.
Свилен отвори дървената врата и потърси с поглед шайката си. От години насам те се събираха тук веднъж седмично, в петък или събота. Изобщо към края на седмицата „Гладната сврака“ сбираше голям брой от обичайните заподозрени. А щом някой припечелеше повечко пари, прекарваше тук целия уикенд1. Но днес не беше петък, а вторник, което можеше да значи само едно. Проблеми.
В „Свраката“ беше топло, шумно и необичайно пълно. Двайсетина маси бяха наблъскани една до друга, сглобени от стари дъски в онова странно черно, което се получава при смесването на няколко цвята. Стените бяха покрити от неравна сива мазилка и от множество рафтове, по които имаше черно-бели фотографии, свещници, книги с дебели едноцветни корици, грамофон и други музикални инструменти. Някои от предметите кръжаха из въздуха. Една летяща цигулка се мъчеше да заглуши всеобщата врява от пийващи певци и гласовити оратори.
Новият сервитьор в заведението — чернокосо момче с остър нос — сновеше наоколо и щракаше с пръсти от нерви. Разбира се, щом дойдеше нов сервитьор тук, винаги наставаше анархия. Някой беше преправил голямата табела над бара НИКАКВИ МАГИИ! на НЯКАКВИ МАГИИ!.
Свилен се запъти към шайката, която се беше разположила на маса до камината. Явно бяха подранили, защото през зимата местата край камината се заемаха първи2.
Белота пръв забеляза новодошлия.
— Я, кого довя вятърът? — провикна се той. — Заповядай, приятелю, запазили сме ти най-хубавото място.
Той побутна бутилка студено „Шуменско“. Свилен поблагодари, разви шала си и разкопча палтото. „Домът е там — помисли си, — където те чакат маса до камината и студена бира.“
— Стига си стоял като истукан — каза Белота и махна към празния стол.
Белота беше най-словоохотлив от магьосниците на масата, а може би и от всички магьосници по всички маси в България. Той беше класически мошеник — очарователен до мозъка на костите си и незаслужаващ и капка доверие. В това биха се заклели мнозина минувачи, спрели на улицата за някой от фокусите му и открили по-късно портфейлите си пълни с шума.
1
Опитът сочеше, че идеш ли сам и паралия в „Гладната сврака“, ще си тръгнеш без пукнат грош, но с много нови приятели.
2
„Гладната сврака“, както повечето магьоснически заведения, не приемаше резервации. Глория Горгоната, настоящата съдържателна, беше пробвала веднъж да въведе табелки с надпис „Резервирано“. Начинанието приключи бързо и злополучно — някакво заклинание напълни кръчмата чак до тавана с такива табелки и Глория трябваше да затвори за двудневно почистване. Тя така и не се престраши повторно да цивилизова клиентелата си. По-настоятелните магьосници обаче все още пращаха някой бухал или гарга да им пази маса от сутринта и да кълве всеки, понечил да седне.