Иза, допреди миг облегната на стола, скочи подир нея. Ала непознатата отвори вратата и изчезна в мрака навън. Хладният февруарски въздух веднага нахлу между масите.
Горгоната поклати глава и остави пред останалите две чинии с пържени картофки.
— Трябва да пусна още обяви — каза тя сякаш на себе си и продължи към следващата маса.
Бриян гледаше към дървената врата, през която Свилен и Иза бяха побягнали след натрапницата. „Дали винаги посещенията в «Свраката» са толкова неприятни?“, почуди се той.
Белота, сякаш прочел мислите му, каза:
— Трябва да ни извиниш, Бреяне. Цялата тая история с изчезванията играе по нервите на хората.
Той се протегна към картофките и си взе няколко.
— Когато всичко това отшуми, ще се сберем отново. Тогава ще ти покажа „Гадната сврака“ в цялата ѝ прелест.
Бриян прие тихомълком. Не можеше да пренебрегне чувството, че и той е виновен донякъде за тягостната обстановка.
Белота задуха шумно с уста, докато дъвчеше.
— Ух, че парят! А как е съжителството с нашето старче Свилен, слуша ли те?
Момчето се усмихна от учтивост и вдигна рамене.
— Горе-долу. Добър човек е, но май е малко депресиран.
— Да бе, „малко“ — повтори Белота.
Сетне се наведе към него. Магьосниците наоколо току поглеждаха към отворената врата и мърмореха недоволно. Доскорошното спокойствие беше напуснало „Свраката“.
— Опасявам се, че изчезването на Саабир беше последната капка. Но Свилен още отпреди не се чувстваше съвсем добре. Казвал ли ти е вече за Грета?
Бриян си спомни жената от снимката на хладилника, но поклати глава.
— Двамата бяха заедно няколко години — продължи Белота, — дето се вика, работата беше вече опечена. Само че Свилен си е доста изпатил от връзки. Преди това ходеше с една здрачница и заради нея се забърка в разни мрачни работи. Цялата история му подейства доста разрушително. Но тъй де, за Грета ми беше думата. Тя вече се ослушваше за брак, а Свилен беше на светлинни години от такива планове. Едва склони да заживеят заедно — и то след години чак. В крайна сметка на Грета ѝ омръзна да чака, то се знае. Заряза го заради един 20-годишен знахар и тръгна с него да обикаля планините. Доста смешно, ако ти е грубичко чувството за хумор — зарязаха го заради един знахар женкар. Оттогава минаха вече доста месеци, но бедният ти пробудник още не може да се съвземе. Той винаги си е имал такава склонност, да залита към по-мрачните настроения. И за капак на всичко започнаха тия изчезвания…
Бриян не знаеше какво да каже. Беше предположил, че Свилен е така унил заради жената от фотографията. Но останалото изобщо не му беше минавало през ума: че тя го е напуснала заради друг магьосник и че преди Свилен е бил със здрачница. „Как е възможно това изобщо? — чудеше се Бриян. — Та той ненавижда тъмните магьосници!“
— Както и да е, не си го чул от мен — каза Белота е обичайната си небрежност. — Чудя се как ли се е промъкнала оная продавачка покрай заклинанията? Може би Горгоната трябва да ги позакърпи, че не са пипани от десетилетия насам. Съмнявам се нашите хора да я хванат онази…
Той взе още няколко картофа и сръчка Игнат, който си дремеше мълчаливо на стола.
— Вземи си картофки, Игнате, нали обичаш.
Възрастният магьосник не го погледна — беше се взрял право в масата. Посочи с пръст към нея и рече:
— Забравила си е една от рисунките.
Бриян повдигна глава и различи сред халбите малката картичка. При вида на нарисуваната отгоре ваза със слънчогледи Вай Гог положително би избухнал в плач.
— Вярно — каза Бриян и се протегна към картичката.
— Не, остави я — предупреди го Белота. — Тук има нещо гнило.
Той стана рязко. Бриян последва примера му и помогна на Игнат да се изправи. Щом се отдалечиха на няколко крачки от масата, Белота извади от ръкава си една карта. В кръчмата внезапно настана тишина. Отнякъде още звучеше музика, но магьосниците се бяха умълчали. Всички гледаха напрегнато към опразнената маса.
Белота подхвърли амулета върху картичката и изрече следното заклинание:
Картичката почерня, сякаш беше изпепелена от пожар. От останките ѝ е пукот се изви тъмносив дим. Някой нададе вик. Столове се строполиха на пода. Магьосниците наоколо се изправиха и насочиха към тъмния дим амулетите си, а някои по-плашливи се свиха под масите.
— Здрачница — прошепна някой наблизо. — Как е успяла да влезе?
— Сигурно е лицекрад — отвърна друг. — Никога няма да успеят да я открият.
— Или него. Сменят си пола понякога, за да объркат преследвачите — допълни трети. — Горгоната не е никаква магьосница — баща ѝ нямаше да допусне такова нещо. Друго беше едно време…