— Мислиш ли, че утре здрачниците ще ни нападнат? — попита той.
Чаят още беше твърде горещ затова само стисна чашата, за да стопли длани. Морков се измъкна от джоба на ризата му, слезе на масата и се протегна лениво.
— Мисля, че ще опитат. Но ти недей да се притесняваш за това.
Свилен се беше превил над мивката — миеше някакви мръсни съдове, останали от обяд.
— Защо?
Свилен се умълча и известно време само течащата вода огласяше стаята.
— Защото няма да идваш с нас — отвърна той накрая.
Бриян остави чашата си обратно на масата.
— Какво?
— Прекалено е опасно — обясни Свилен. — Затова ще останеш тук, на сигурно.
— Но… нали здрачниците ще имат подкрепление? На теб също ти трябват хора.
— Да, Белота и другите ще дойдат с мен. Но ти все още си прекалено слаб, Брияне. Не си готов да се изправиш срещу здрачниците.
Бриян се разтрепери от гняв. Сви юмруци и се постара да си възвърне самообладанието.
— Ти каза, че напредвам удивително бързо. Пък и в крайна сметка какво им е толкова страшно на здрачниците?
Свилен спря водата и опря длани в кухненския плот. По дългите паузи между отговорите му Бриян разбра, че и той се мъчи да запази спокойствие.
— Защото — процеди през зъби магьосникът — те са зли.
— Но какво означава това? Защо само го повтаряш като заклинание? Защо в книгите на зорниците пише все това: „Здрачниците са зли, зли, зли“? Ами ако в техните книги пише, че вие сте зли?
— Познанието идва с времето. Продължи да учиш и постепенно ще разбереш.
„Все едно се блъскам в стена“, помисли си Бриян. Пробудникът му стоеше с гръб към него, забил ръце в плота и отказващ да приеме за отговор всичко освен „тъй вярно“. Този път обаче щеше да получи друг отговор.
— Аз искам да се уча, но ми даваш само половината знание. Все едно ми казваш „избери си сладолед или торта, но всъщност има само сладолед. Тортата е зла“.
Свилен бавно се обърна към него. Изглеждаше като човек, на път да избухне.
— Брияне…
— Не, стига си ме брияносвал! — прекъсна го момчето. Гневът, насъбиран в него от толкова време, искаше да излезе на свобода. — Всичко, което ми казваш, са просто заучени приказки. Здрачниците са зли, а ние сме добри. Това твои мисли ли са въобще? Щом като съм свободен да си избера сам учител, защо ме запознаваш само със зорници? Ами ако искам здрачник за учител?!
Свилен щеше да отвърне нещо, но накрая просто заби поглед в пода. Бриян разбра, че е безсилен пред стената, с която пробудникът му се бе обградил. Тя не беше магическа, но вършеше дяволски добра работа — по-добра от всякакви заклинания.
Морков, който надушваше наближаваща буря по-добре и от свеж зеленчук, се спусна надолу по мушамата на масата и изчезна някъде.
— Всичко е заради нея, нали? — каза момчето. — Заради Ванина.
Свилен го стрелна с гневен поглед, но бързо пак сведе очи. След като помисли малко, заговори с онзи тих глас, присъщ на хората, крещящи отвътре:
— Брияне, може да не ти изглежда така в момента, но всичко, което правя, е за твое добро. Дори да ти се струва адски нечестно, има решения, които все още не си готов да вземеш. Може би един ден ще срещнеш здрачниците и ще видиш, че те не стават за учители. Но този ден няма да бъде утре и ти няма да дойдеш с нас.
Бриян стискаше юмруци до побеляване. Спомни си онази нощ преди две седмици, когато всичко започна. Спомни си как непознатият магьоснически свят го изпълваше с екстаз и ужас и си помисли, че може би е трябвало да последва инстинкта си. Може би трябваше да избяга още тогава.
— Не можеш да ми забраниш — отвърна. — Не си ми баща.
Свилен вдигна очи и този път не успя да се сдържи.
— Именно. Не съм ти баща. Къде са родителите ти, Брияне? Все още даже не си ги и споменавал.
— Все тая — изсумтя Бриян.
Усети в очите си онова парене, която предхожда издайническите сълзи.
— Не, не е все тая. Защо не показа личната си карта на Горгоната, а? Какво криеш? Не си пълнолетен, нали?
Бриян издиша и му се стори, че въздухът в дробовете му никога няма да свърши. Лицето пред него, гневно и угрижено, се замъгли, но момчето остана с широко отворени очи. Време беше да си признае всичко.
— Не, не съм пълнолетен — на шестнайсет съм. Но не те излъгах, че живея в Студентски. Избягах от вкъщи преди два месеца и оттогава живея по общежитията на разни познати. Не бягам от нашите за пръв път. Майка ми все казва, че нещата ще се променят, че единственото, което има значение, е да сме заедно…
Бриян най-сетне се предаде и затвори очи. Сълзите му бяха топли като чашата, от която още се носеше уханен билков мирис.
— Сигурно се чудиш дали баща ми е умрял. Не, жив е, въпреки че през повечето време изобщо не се вясва вкъщи. И всички познати — съседите от входа, роднините и даскалите ми — знаят, че той не ходи на работа, но пък за сметка на това ходи по жени. От време на време дори заживява с някоя — нищо сериозно, просто се развлича за кратко. Накрая нещата не сработват, той се връща и почва да сипе познатите обещания. „Вече всичко ще бъде различно, всичко ще бъде наред. Важното е, че сме заедно.“