Бриян допря палец до ръба на чашата и го завъртя в посока на часовниковата стрелка. Ароматната пара от чая навлажни пръста му.
— Вече виждаш омагьосания кръг, нали? — продължи той. — Обикновено се връща, когато е останал без пукната пара и му е домъчняло за майка ми — или поне за нейните спестявания. Е, не може да му се отрече, остава за кратко, от учтивост. Но всички знаят, че ще изчезне отново — съседите, роднините и тъй нататък. Единственият, който всеки път се учудва, е майка ми. Тя от години спестява всичко, което спечели от двете си работи, и таи напълно необяснима надежда, че следващия път ще успее да го задържи… Татко ще се хване на работа. Ще се превърнем като е магия в едно от онези семейства, които имат множество общи снимки и на всичките са усмихнати до уши. Ще вечеряме заедно всяка вечер, а в събота ще пазаруваме в мола. Но такава магия няма, нали?
Свилен се опита да отвърне нещо, но Бриян махна с ръка. Използва жеста, за да изтрие сълзите си.
— Знам, че няма. Търся я, откакто се помня, откакто разбрах, че мога да накарам чиниите да се мият сами и Морков да левитира. Много пъти съм се заричал да престана, но винаги нарушавам думата си. Ето, онзи ден проверих в „Единствената нужна книга“ дали има заклинание, независимо колко сложно, което да накара хората да се променят, да пораснат… да се заобичат. Отворих на празна страница.
Бриян отпи от чая — гърлото му беше пресъхнало. След това продължи:
— И тъй, баща ми изфирясва със спестяванията, а майка се предава на мъката и почва да пие. Понякога повтаря по навик, че всичко ще се оправи и трябва да се подкрепяме. Но щом по пода се затъркалят празни бутилки и леглото ѝ се покрие с боклук, почва да говори друго. Вижда вместо мен баща ми и ми се разкрещява. Или казва, че съм същият непрокопсаник като него и ние двамата сме провалили живота ѝ. Тогава в гърдите ми се насъбира цялата лепкава, жалка болка на света и решавам да бягам. Аз бягам. Такава е ролята ми в този глупав сценарий.
Бриян млъкна и откри, че няма повече въздух. Пое си дъх и взе чашата в ръце. Може би му олекна от вкусния чай, а може би от това, че най-сетне беше разказал историята си.
Отначало Свилен не отвърна нищо. Личеше му, че се мъчи да намери утешителни думи. Сплете пръсти и въздъхна.
— Не си мисли, че винаги съм бил някакъв тъжен чичко, който живее в мизерна дупка — каза той. — Когато бях млад магьосник, силата страшно ме изкушаваше. Неограничената сила. Охолният живот ме привличаше като магнит. Колкото по-хубаво живеех, толкова повече красоти изникваха пред очите ми.
През цялото време Свилен беше стоял, облегнат на кухненския плот. Сега дръпна стола срещу Бриян и седна.
— Учителят ми все повтаряше да не използвам магията за егоистични цели. „Само здрачниците ползват магията за свое собствено добро — казваше. — Ние я ползваме за доброто на всички.“ Той беше мъдър човек. Освен това беше беден, нещастен и сам. Не исках в никакъв случай да свърша като него. „Може би е бил прав за времето си — мислех си, — но настоящето изисква нов светоглед, ново разбиране за ролята на магията в живота ни.“ Чувствах се всесилен, можех да имам всичко, което поискам! Изобщо не ме вълнуваха неписаните закони на благоприличието, които старите зорници спазваха тъй раболепно.
Свилен заби поглед в мушамата на масата и се умълча. Събра с ръка някакви разсипани трохи, смачка ги и продължи:
— И тогава срещнах Ванина. Беше млада, красива… свободна. От пръв поглед ставаше ясно, че получава всичко, което пожелае. Исках да бъда като нея. Исках и нея. Отначало не разбрах, че е здрачница. Лесно е да повярваш на илюзията пред себе си — тя избожда очите ти, докато не те заслепи напълно. Не позволявах на никого да ми налее здрав разум. Когато най-сетне се появи някой достатъчно упорит да ме издърпа от мрака, беше твърде късно. Бях си позволил твърде много волности, бях наранил твърде много хора… Този някой беше Белота — и до днес съм му благодарен, че ми помогна, когато вярвах, че не ми трябва помощ.
Бриян слушаше мълчаливо. Трудно му беше да повярва, че човекът пред него, човекът, който разказва тези истории, е същият Свилен. Звучеше повече като магьосниците, които Бриян си представяше — онези дръзки, вълнуващи магьосници от детските му мечти. Свилен повдигна глава и го погледна право в очите: