Вечерта бе хладна и ветровита, а в малката бутилка „Атлантик“ не беше останала и капчица ром. Станой се беше увил в раздърпаното си кожено яке и криволичеше надолу по улицата.
Не беше сигурен коя точно е тази улица, нито защо върви надолу вместо нагоре, но и животът бе твърде кратък за такива философски въпроси. Беше свикнал да разчита на автопилота си, за да стигне до правилното място, доколкото домът му можеше да се нарече така. Старата сигурно го чакаше намръщена, кръстосала ръце, с гадна зелева яхния за вечеря.
Станой осъзна, че няма никаква представа за часа. Някъде в главата му проблесна плахата надежда, че жена му може вече да е захъркала. Сетне се оказа, че блести не надежда, а преминаващ трамвай. Станой бе готов да се възпротиви: „Не може току-тъй да кръстосват трамваи, уморени хора се връщат от работа по тая улица…“ Тук дори релси нямаше! Мъжът набързо прецени ситуацията и реши, че ще е далеч по-удобно да протестира на топло в трамвая.
Качи се по желязната стълбичка с известно усилие — не бе вече пъргав като едно време — и залитна към най-близката седалка. Една микродрямка по-късно той надигна глава и огледа вътрешността на трамвая. Не помнеше да се е возил в такъв, напоследък все пускаха някакви нови модели. Станой не четеше вестници, но знаеше много добре причината за тази новост, пък и за всички останали новости — някой някъде переше пари.
Трамваят обаче беше чист и топъл и Станой се отпусна в седалката. Затършува из джобовете на якето си, за да провери точното време. Проклетият телефон обаче беше изпаднал през процеп в подплатата — Станой трябваше да го разшири, та да го измъкне. Победоносно сграбчи малката „Нокия“ с логото на „Левски“ на екрана, но вече беше забравил за какво го търсеше. Видя пропуснатото повикване от жена си и пусна телефона като опарен. Нацели тъкмо процепа в джоба.
Станой изпсува и опита да се извърти настрани, но седалката бе твърде малка. Разбра, че няма да може да поспи, затова се отдаде на съзерцание. В трамвая имаше само шепа пътници и всичките изглеждаха бая странно — не само защото от време на време се раздвояваха и завъртаха в кръг. Двама играеха на шах, като движеха фигурите направо във въздуха, а трети седеше спокойно с кафяв рошав бухал, кацнал на главата му.
„Ама че глупава мода — помисли си Станой. — Вече си слагат и птици по главите.“ Той ненавиждаше всички тези жалки нововъведения, които големите клечки измисляха, за да си перат милионите.
Вратите на трамвая се отвориха и мъжът рязко извърна глава. Качиха се няколко души, но никой, който да прилича на контрола. Станой си отдъхна. По това време уж не работеха контроли, но пък и той не беше сигурен кое време е, затова имаше едно наум.
Доктора, един негов авер от „Белите брези“, беше спечелил четворка от тотото, сто лева — макар че според Станой бяха повече и онзи си траеше. Както и да е, събраха се няколко души от старата тайфа да полеят повода. Ракията на Доктора се оказа хубава, поморийска, но твърде малко. За няколко часа ѝ видяха сметката и преминаха на бири, но допуснаха грешката да ги смесят с уиски и мента. От там нататък купонът бързо залезе. В някой момент залезе и слънцето, но дали беше преди час или няколко, Станой вече не смееше да гадае.
— Въобще не ме интересува — обади се женски глас току зад гърба му. — Само да са ми казали някоя смешка, ще ги спукам от бой.
Друг глас, мъжки, отвърна:
— Иза, под „деликатен подход“ определено нямах това предвид. А и вие изобщо няма да се показвате, само ще стоите наблизо, ако ми потрябва помощ.
— Те ще имат нужда от помощ. За да си съберат крайниците, щом им покажа кой е шефът.
— Планът не е такъв…
— Е, хайде сега, да не си разваляме настроението! — обади се нов мъжки глас. — Вижте каква хубава вечер случихме — тъкмо време за бой на здрачници.
— Няма да има никакъв бой…
— Точното време е двайсет и три часът и двайсет минути — намеси се пореден глас. Станой вече взе да се обърква.
— А, стига бе, Игнате! Много интересно…
Станой отново се обърна, за да провери за дебнещи в мрака окъснели контрольори. Странните хора го изгледаха с почуда. Той им обърна гръб и поднови опитите за дрямка.
— Абе тоя не е ли човек? — обади се женският глас.