Выбрать главу

— Май е. Виж ти — сигурно се е напил и е прихванал някоя магьосническа спирка.

— Точно това ни трябваше. За какво изобщо подготвих план…

— Спокойно бе, Свилене, не се втелявай. Аз ще се погрижа за него и ще ви настигна. Ще изпълним плана на сто процента, чуй ми думата.

Последва кратка пауза. В лениво скрибуцащия трамвай прозвуча сънен крясък на бухал.

— Добре. Само че много внимавай — последното, което ни трябва сега, е някоя криза с хората. Използвай само изпитани заклинания.

— Какво говориш, този и без заклинания утре няма да помни нищо. Айде, не почвайте боя без мен.

— Няма да има никакъв бой…

Станой тъкмо бе задрямал, когато го загложди съмнението, че непознатите говорят за него. „На кого ще викат «човек» тия?“, помисли си той в просъница. Извърна се към подозрителните типове с движение, което му се стори по шпионски деликатно. Заедно с врата му обаче целият трамвай се завъртя настрани. Светлините наоколо се сляха в хаотична спирала и разноцветният коктейл в стомаха на Станой се надигна.

— Помощ! — извика той. — Трамваят делайри… дерай… падна.

Познат глас отвърна:

— Спокойно, приятелю, просто лош сън. Нали така му викаха?

Мъжът надигна глава и видя едно усмихнало, неуспешно брадясало лице. Не помнеше да е срещал този тип преди, но му изглеждаше като клошар с окъсаното си яке и ръкавиците без пръсти. Сигурно бяха пили на някой тротоар заедно.

— Трамваят — повтори Станой и се почеса по главата, която пулсираше на равни, болезнени интервали.

— Трамвай ли? Тука няма трамваи, приятелю. Май дори спирка няма наблизо.

— Как…?

Станой се огледа с подозрение. Намираше се в седнало към легнало положение по средата на тясна, тъмна уличка. Наоколо шумоляха високи дръвчета и неуморно проблясваше табелата на денонощна аптека. Непознатият му подаде ръка и му помогна да се доизправи.

— Ама аз… — поде объркан Станой. — Спомням си как…

Клошарят махна с ръка.

— Е, е всички ни се случва от време на време. Знаеш как е — времево-пространственият континуум, истината на дъното на чашката… Но ще говорим подробно друг път, сега нека те заведем вкъщи.

Станой се изправи, доколкото му беше възможно, и се оригна невярващо.

— Егати работата. Тука май не съм се будил преди… Аз съм от „Дружба“ 1, до районното.

Непознатият се плесна по челото и изстена недоволно.

— Ще изпусна боя — промърмори той.

Станой със сетни сили помоли Вселената въпросният бой да не е свързан е него. А онзи го изгледа изпитателно и прошепна много бързо нещо, което звучеше като Доридаенакрайсвета, щетепроводядодома.

— Какво?

На Станой отново му се зави свят. Той примигна с очи и когато ги отвори, видя блока си. Наоколо беше пусто и ветровито. Над блока се виеха облаци в множество цветове, всичките напомнящи за кал. Прозорецът на хола светеше — жена му или беше заспала пред телевизора, или още го чакаше.

— Ама… как?! — проплака Станой.

— Е, как — със здраве! — повдигна рамене непознатият. — Айде, ще се виждаме…

Той се обърна и продължи нататък, докато съвсем изчезна в мрака. Или може би просто изчезна.

Станой постоя неподвижно няколко минути. Хладният вятър го изстуди като бутилка бира, но при все това изчака — да не би „времево-пространственият континуум“ да му изиграе още някоя шега. За щастие или не, блокът не помръдваше от мястото си. Слабата крушка в хола на дванайсетия етаж все тъй продължаваше да свети.

Станой бавно се затътри към стълбите на вход Б. Докато тършуваше из якето за ключовете, се зачуди дали в хладилника няма да е останала някоя друга биричка. Цялата история с непознатия клошар никак не му се нравеше.

Изведнъж Станой се почувства безсилен под тези окаляни, постоянно менящи се облаци. В устата му се оформи сериозно, отчаяно обещание — обещание, което на сутринта щеше да е забравил заедно с трамвая и всичко друго от тази странна, дълга нощ:

— Трябва да спра да пия.

Глава 13

„Времекъс“

Преди да поеме към мястото на безсилието, Свилен отиде в стаята на Бриян и му се извини за предната нощ. Целият ден беше отлетял под знака на надвисналата опасност. Свилен бе толкова угрижен, че Бриян е ужас се запита дали не го вижда за последен път. Но щом го изпрати, веднага се зае с плана си.

Бриян не смяташе просто да се скрие в апартамента и да чака. Събра всичко най-важно в раницата си и се облече добре. Все пак не знаеше дали и кога ще се върне тук. Свилен нямаше да се зарадва, щом види, че е пренебрегнал заръката му.

Морков наблюдаваше с любопитство приготовленията от ръба на леглото. Накрая Бриян спусна ръка и хамстерът послушно се качи на рамото му.