— Май е. Виж ти — сигурно се е напил и е прихванал някоя магьосническа спирка.
— Точно това ни трябваше. За какво изобщо подготвих план…
— Спокойно бе, Свилене, не се втелявай. Аз ще се погрижа за него и ще ви настигна. Ще изпълним плана на сто процента, чуй ми думата.
Последва кратка пауза. В лениво скрибуцащия трамвай прозвуча сънен крясък на бухал.
— Добре. Само че много внимавай — последното, което ни трябва сега, е някоя криза с хората. Използвай само изпитани заклинания.
— Какво говориш, този и без заклинания утре няма да помни нищо. Айде, не почвайте боя без мен.
— Няма да има никакъв бой…
Станой тъкмо бе задрямал, когато го загложди съмнението, че непознатите говорят за него. „На кого ще викат «човек» тия?“, помисли си той в просъница. Извърна се към подозрителните типове с движение, което му се стори по шпионски деликатно. Заедно с врата му обаче целият трамвай се завъртя настрани. Светлините наоколо се сляха в хаотична спирала и разноцветният коктейл в стомаха на Станой се надигна.
— Помощ! — извика той. — Трамваят делайри… дерай… падна.
Познат глас отвърна:
— Спокойно, приятелю, просто лош сън. Нали така му викаха?
Мъжът надигна глава и видя едно усмихнало, неуспешно брадясало лице. Не помнеше да е срещал този тип преди, но му изглеждаше като клошар с окъсаното си яке и ръкавиците без пръсти. Сигурно бяха пили на някой тротоар заедно.
— Трамваят — повтори Станой и се почеса по главата, която пулсираше на равни, болезнени интервали.
— Трамвай ли? Тука няма трамваи, приятелю. Май дори спирка няма наблизо.
— Как…?
Станой се огледа с подозрение. Намираше се в седнало към легнало положение по средата на тясна, тъмна уличка. Наоколо шумоляха високи дръвчета и неуморно проблясваше табелата на денонощна аптека. Непознатият му подаде ръка и му помогна да се доизправи.
— Ама аз… — поде объркан Станой. — Спомням си как…
Клошарят махна с ръка.
— Е, е всички ни се случва от време на време. Знаеш как е — времево-пространственият континуум, истината на дъното на чашката… Но ще говорим подробно друг път, сега нека те заведем вкъщи.
Станой се изправи, доколкото му беше възможно, и се оригна невярващо.
— Егати работата. Тука май не съм се будил преди… Аз съм от „Дружба“ 1, до районното.
Непознатият се плесна по челото и изстена недоволно.
— Ще изпусна боя — промърмори той.
Станой със сетни сили помоли Вселената въпросният бой да не е свързан е него. А онзи го изгледа изпитателно и прошепна много бързо нещо, което звучеше като Доридаенакрайсвета, щетепроводядодома.
— Какво?
На Станой отново му се зави свят. Той примигна с очи и когато ги отвори, видя блока си. Наоколо беше пусто и ветровито. Над блока се виеха облаци в множество цветове, всичките напомнящи за кал. Прозорецът на хола светеше — жена му или беше заспала пред телевизора, или още го чакаше.
— Ама… как?! — проплака Станой.
— Е, как — със здраве! — повдигна рамене непознатият. — Айде, ще се виждаме…
Той се обърна и продължи нататък, докато съвсем изчезна в мрака. Или може би просто изчезна.
Станой постоя неподвижно няколко минути. Хладният вятър го изстуди като бутилка бира, но при все това изчака — да не би „времево-пространственият континуум“ да му изиграе още някоя шега. За щастие или не, блокът не помръдваше от мястото си. Слабата крушка в хола на дванайсетия етаж все тъй продължаваше да свети.
Станой бавно се затътри към стълбите на вход Б. Докато тършуваше из якето за ключовете, се зачуди дали в хладилника няма да е останала някоя друга биричка. Цялата история с непознатия клошар никак не му се нравеше.
Изведнъж Станой се почувства безсилен под тези окаляни, постоянно менящи се облаци. В устата му се оформи сериозно, отчаяно обещание — обещание, което на сутринта щеше да е забравил заедно с трамвая и всичко друго от тази странна, дълга нощ:
— Трябва да спра да пия.
Глава 13
„Времекъс“
Преди да поеме към мястото на безсилието, Свилен отиде в стаята на Бриян и му се извини за предната нощ. Целият ден беше отлетял под знака на надвисналата опасност. Свилен бе толкова угрижен, че Бриян е ужас се запита дали не го вижда за последен път. Но щом го изпрати, веднага се зае с плана си.
Бриян не смяташе просто да се скрие в апартамента и да чака. Събра всичко най-важно в раницата си и се облече добре. Все пак не знаеше дали и кога ще се върне тук. Свилен нямаше да се зарадва, щом види, че е пренебрегнал заръката му.
Морков наблюдаваше с любопитство приготовленията от ръба на леглото. Накрая Бриян спусна ръка и хамстерът послушно се качи на рамото му.